Ваня Цветкова: Веднага хвърлям всичко за един умен мъж

Ако някой има съмнения, че ролята на Таня Стоева в „Седем часа разлика” беше писана лично за нея, трябва веднага да се откаже от тях. Ваня Цветкова е строга, изискваща, погледът й мигновено те подлага на дисекция, езикът й е хаплив. И в същото време е абсолютно прекрасна – свежа, с брилянтно чувство за хумор, искрена и естествена. Трудно беше да направя интервюто, защото тя постоянно искаше да си говорим за мен, не за нея. „Какво има да приказваме за мен, младите са ми интересни, уча се от вас”, ми каза тя.

Ваня, актьорството въпрос на призвание ли е или на решение?

Вече не си спомням, беше толкова отдавна. Не мисля, че това за мен е призвание, защото никога не съм допускала, не съм искала, не съм мечтала да стана актриса. Винаги съм мразела публичността, а се оказа, че цял живот съм била в публичното пространство по един или по друг начин. Но така се стекоха обстоятелствата. Казвала съм и друг път – бях гимнастичка, снима ме един човек, който беше преподавател във ВИТИЗ и след това той ми предложи да кандидатствам за актриса. Казвам: „Какво да ставам? Не! Каква актриса, какви пет лева” (смее се).

Мислихте ли дълго, преди да се решите да пробвате?

Не. Той успя да ме накара. Тогава бях едно такова опърничаво дете, едва ли не напук – защото ми казваха, че няма как да стане, тогава актьорите ги приемаха с много специални протекции, не че и сега е кой знае колко различно. Тогава не се срамуваха да протектират хората. Имаше доста актриси, на които не им беше там мястото, но бяха съпруги или приятелки, или любовници на някого, на високопартийни членове. Обаче колкото и с връзки да отидеш някъде, като се наложи да работиш, няма кой друг да го направи вместо теб.

Значи станахте актриса напук?

Моят приятел ми каза: „Ама как ще те вземат теб, вярно, хубавка си, но това е съвсем друго нещо”. Друг мой друг приятел ми избра материалите за кандидатстване, защото аз не четях много по това време, бях спортистка. Макар че бях пълна отличничка.

А родителите ви?

Те не участваха изобщо в това, смятаха, че е губене на време. Според тях трябваше да кандидатствам право. Когато казах на сина ми един ден, че е трябвало да стана адвокат, той много се смя. И аз адски се обидих. Питам го, мислиш че не ставам? А той ми казва: „Не ставаш, мамо. Ще почнеш да говориш в пледоарията ти в съда и някой като ти каже нещо на криво, ще отидеш да го набиеш” (смее се).

Как се прави изборът да заминеш да живееш в друга държава? От любов? От любопитство?

Просто. Като нямаш тук какво да ядеш, изборът се прави много лесно. Сега заминавате, защото искате да имате някаква по-специална работа. Тогава държавата като че се затвори – нямаше кино, нямаше театър. Макар че в момента, в който аз тръгнах, всичко се сменяше, променяше се начинът, по който се гледа на света. Когато всичко се сменяше, аз също промених всичко.

Не си ли помислихте, че има някаква надежда, че може да останете?

(замислено) Не... Макар че аз откакто съм започнала тази работа, актьорството, все съм си казвала, че не искам да я работя, от самото начало така говоря. Никога не съм го правила на всяка цена. Колкото се може по-малко роли, да не ме занимават. И винаги става така, че това, което идва при мен, е много тежко, много обемно, генерално. Не знам. А може би е страх, съмнение в мен дали ще се справя.

Кой е най-големият урок, който ви даде животът в Америка?

Че ти си абсолютно никой. Че ти си една капка в големия океан. Не се различаваш по абсолютно нищо от никого.

Не си ли и всеки в този смисъл?

Да де, но това е въпрос на философия. Иначе си просто един миг от многото време или лъч от многото светлина. Или просто пиксел от тъмнината. Каквото щеш го мисли, но си господин никой, докато аз, когато заминах там, си мислех, че съм някой си. Много бързо разбрах, че не съм, за няколко месеца те слагат на мястото ти.

Била сте крупие и знам, че не обичате да говорите за това, затова няма да ви питам нищо по тази тема. Въпросът ми е случвало ли ви се е да решавате хазартно в живота си.

Не, не съм хазартна личност, в никакъв случай. Когато играя хазарт, съм хазартна. Но когато съм в живота си, винаги гледам всичко да ми е на сигурно. И това малко ме дразни, защото човек не може все да кара на сигурно, трябва малко да рискува, защото иначе напредъкът става бавно. Едва-едва го забелязваш.

Не е съвсем така - рискувала сте с толкова роли зад гърба си да отидете на непознато място, където сте никоя.

По-хубаво е да си никой! Много по-добре, отколкото да отговаряш за действията си. Тогава не принадлежиш на себе си. Не мога да си представя например да съм президент на САЩ или Майкъл Джексън – тези хора не принадлежат на себе си.

Но професията ви е публична.

Затова ви казвам, че е по-хубаво да си никой. Може да бъркаш, може да правиш всичко – не е забележимо. Тогава другите не бият тъпана – знаеш ли какво направи този, загуби си работа...

Държите ли на мнението на другите?

Ами, държа, за съжаление. Бих искала да не е така, но...

В нито един миг ли, докато бяхте в Америка, не се изкушихте, да им покажете, че сте актриса?

Не! Какво да им покажа, като те имат много по-големи актриси и много по-красиви жени от мен, много по-страхотни филми. Те имат всичко, от което ние може да се учим. Къде да се пробвам? На 34 – 35 години? Твърде късно, никаква амбиция нямах. Там ти трябва да си готов на всякакви унижения, да лазиш и да скачаш, да лягаш по гръб. И пак може да не стигнеш до никъде. Нямам време за това. Трябва да имаш пет живота, за да отидеш от България в Холивуд и да станеш звезда (смее се). Макар че, може да звучи нескромно, но сега гледайки лицето си, каквото е било тогава, си мисля, че може би съм имала шанс.

Съжалявате ли?

Не.

Какво може да ви запали за роля?

Всеки път си казвам – стига повече! Но ето, например Таня Стоева беше мечтата за една актриса. Предложиха ми нещо, за което не се чудиш, не се двоумиш.

Тогава не се ли двоумихте, не си ли помислихте, че тук, в България, ще ви липсва детето ви?

Ама детето ми вече е на 30 години. То иска да се махна от него, чуди се как да се отърве от мен (смее се). (Точно тук диктофонът неочаквано спира и Ваня през смях отбелязва, че има нещо знаково – явно тази фраза не бива да се казва, защото не е вярна)

Той никога няма да го каже, толкова е любезен. Изглежда, че като съм се залепила за него. Но когато живееш там, когато си в една далечна страна, няма какво да се правиш на самостоятелен, излиза доста по-скъпо, ако живеем отделно.

Строга майка ли сте?

Сега вече не, но преди бях прекалено строга. Мисля си каква е разликата с времето, когато аз съм била малка, за времето на комунизма. Тогава родителите ни бяха студени. Важното беше да си отличник, без значение боли ли те главата и разни такива неща. Важното беше съседите да не кажат нещо, а това на теб какво ти е, нямаше никакво значение. Сега децата вече са свободни да избират. Например, ти от малка можеш да решиш – че няма да учиш или че ще учиш занаят, а не висше образование.

Ревнувате ли сина си от приятелките му?

Не. Но намразвам веднага момичето, когато видя, че не го обича. А моята омраза се вижда отдалече. Обаче когато видя, че някоя го обожава, и аз я обичам нея. Ще го набия него заради нея. За една майка на момче това е страхотно – жената до сина й да го обича като нея.

Казвате, че съдбата решава по-добре от нас. Това значи ли, че се оставяте на течението?

Да. Моето течение е доста добро. Ако нямаш попътен вятър, нищо не можеш да направиш, колкото и да се нахъсваш и да се амбицираш. Никога не съм тръгвала срещу вятъра.

За фотосесията пожелахте са сте с мъжки дрехи, а в същото време имате зад гърба си толкова роли на прекрасни жени. В този смисъл, чувствала ли сте се някога като секссимвол?

Казвала съм го многократно и се надявам никой повече да не ме пита: никога, никога не съм се смятала за хубава. Какво означава секссимвол? В порнографията има сигурно, но ние защо трябва да се бъркаме в тази работа?! Винаги съм смятала, че вероятно всяка жена иска да бъде мъж. Мъжете имат много повече възможности (обръща се към фотографа и стилиста със строг поглед – Вие какво гледате там? – и веднага избухва в смях). Мъжете са по-приласкани от съдбата. И аз искам да съм силна, да не ме е страх, да мога да си забия един пирон. Оня ден реших да сменя една крушка, не можах да я развия, може ли такова нещо. Заяде, мъчих се, казвам, ще се справя – не става. Ако съм мъж, ако не ме е страх, ако съм силна, ще живея сама на село в една къща. А сега не мога.

Казвате, че обичате да сте сама. Това избор ли е, или стечение на обстоятелствата?

Не съм избирала да съм сама, но така ме е повела... (замисля се) не обичам думата съдба. Аз съм си голям егоист. Вероятно затова съм сама.

Също казвате, че сте много взискателна към мъжете. Какви са изискванията ви?

Да не ме дразнят (смее се). Обичам умни мъже. Когато той е умен и виждам, че знае повече от мен, никога не може да ми омръзне.

Твърдите, че успешните жени, които имат кариера, губят в любовта. Не може ли и двете?

Ами просто не ме харесват мъжете. Къде са? Да виждаш опашка зад мене? Няма.

Налагало ли ви се е да избирате между работата си и мъж?

О, знаеш ли как ще я ритна кариерата, без въобще да се замислям. Ако намеря някого, с когото да пътуваме, да изучаваме света... (замечтано) Защото сама не мога да пътувам толкова. Много е скъпо (смее се).

Казвате, че нямате сантименти в миналото. Значи ли това, че живеете в настоящето?

Ако постигна това, значи съм направила много. Будизмът е много точен начин на мислене. Но едва ли ще мога да го направя. Да живееш в настоящето е най-голямото щастие. При мен така се получи, че когато живееш в две страни, в двата края на света, вече започваш да нямаш желание да се закачаш някъде, на конкретно място. Колкото родината ми е България, толкова е Америка, толкова е и целият свят.

Кой е най-тежкият избор, който сте правила?

(замисля се дълго) Не знам.

Ако можехте да върнете времето?

Ако можех да върна времето и малко да запазя от сегашния си ум, щях да обичам повече да уча и щях да бъда повече себе си, а не да се опитвам да бъда, каквото другите искат от мен.