Напишете дума/думи за търсене

Белослава: Жените искаме любов и чаша вино

Някои срещи са по-важни от други. И, повярвайте, те се описват най-трудно. Искаш да задържиш цялата емоция с всичките й стърчащи, танцуващи по теб адреналинови искри, да ги събереш и опаковаш в думи, да ги затвориш в бурканче и да надникваш в него от време на време, за да си взимаш по някоя дума, по някоя топлинка, по някое бонбонче спокойствие.

Спокойствие. Тази дума остана да пее тих джаз в съзнанието ми след срещата с Белослава...

В течение на разговора и двете усещаме, че си приличаме неприлично много. Не е само от зодията. Не е само от неспирната жажда за творене. Не е дори в онзи мъничък детайл, че и двете обичаме да пишем, докато готвим. А как обичаме само да готвим! Най-вече е в усещането за времето в нас. Женско време. Много женско време. Силно, нежно, живописно, интересно, бълбукащо от мънички вдъхновения 40-годишно женско време.

В края на разговора тя ми показва татуировката си с птици, а аз й показвам моята... също с птици. А времето е отлетяло неусетно...

Днес тази приказна жена има рожден ден! Празнува 44. Припомняме ви един наш разговор с нея.

снимки личен архив
снимки личен архив

 Белослава, обикновено хората на изкуството се вдъхновяват най-силно вследствие някаква болка, някакво изживяване. Или не е така?

Така е. За мен тъгата и меланхолията са повод да мисля повече. В тъгата се раждат много повече текстове, повече музика. Има съзерцание в тъгата. Всеки има своите болки през годините. Не е нужно дори да е свързана с конкретна случка. Болката понякога е плод на нашето въображение и на нашата собствена идентичност. Аз съм изключително ранима. Няма да спомена, че това е, защото съм зодия Рак. Но до голяма степен мисля, че е заради това. Хем ме вдъхновява това, че живея на дъното, хем ме натъжава и понякога с месеци не мога да изляза от дупката. С месеци... Даже бих казала, че през последните няколко години много малко съм излизала. Просто си седях в дупката и си пишех, и си чоплех нещо там, в което също има чар. Много хора, когато изпаднат в дупка, се плашат. Аз не се плаша, ами оставям нещата да се случват сами. Знам, че няма да е така безкрай.

Понеже съм дете на психиатър и много съм се интересувала от психоанализа, на входа на Бостънското училище по психоанализа пише: „И това ще отмине.“ Много често си го казвам. И на моите приятелки го казвам. За съжаление и хубавото отминава, но по-хубавото е, че и лошото отминава. Така че съм спокойна. И в лошото, и в доброто съм спокойна.

И все пак как го бориш, какви са стъпълцата, по които успяваш да се върнеш горе?

Правя разни хубави неща – например да сготвя, което е мое изключително хоби. Обичам да разработвам рецепти. Имам над 420 авторски рецепти, с които много се гордея и може би някой ден ще видят бял свят - всяка една е плод на експеримент. Тогава изключвам шалтера, пускам музика и често, докато нещо се пече, аз съм отворила тетрадката и пиша. Много от текстовете и абзаците са родени по време на готвене и мигове на уединение.

Много ми помага и контактът с дъщеря ми. Помага ми, когато стъпя на сцената, тогава забравям за всичко и после съм нов човек. Помага ми дори само да разходя кучетата – в разходката и в чистия въздух съм премислила много неща. Помага ми, когато спортувам. И когато се обадя на баба – баба е силен фактор за моята глава - тя е моят психоаналитик. Много силна жена, която казва: „Въобще не се ядосвай за нищо, всичко отминава и всичко се забравя.“ Не че е нещо, което не знам, но е хубаво да ти го каже някой, когато си на дъното.

Твоят стил музика сякаш прилича на този на стила ти на живот – правиш музика, храна, ресторанти, майка и съпруга си, приятелка...

Аз не обичам еманципираните жени. Не мога да кажа, че съм успешна, защото това е мой план, стратегия и амбиция. Даже думата „успешен“ ме плаши. Ако това се случва, то е изцяло плод на обичта. Не е нещо преднамерено - то е последствие на обичта, с което си създал едно, второ или трето – песен, ястие или място. То се случва толкова естествено, че бих се изненадала, ако не се случи. Ето един елементарен пример, но тайната е в малките неща... За една Коледа, когато открихме „Atelier“ (б.а. ресторанта на Белослава в София), бях толкова вдъхновена и аз да готвя и да нося някакви неща, че за една нощ навъртях около 60 постни сарми с различни плънки. Няма да забравя как и четирите котлона вкъщи бяха пълни с големи тенджери, навсякъде капеше от зелето, всичко беше тотален хаос в кухнята ми, но аз бях безумно щастлива! До 4 часа сутринта пекох тава след тава. Според мен в този миг се ражда духът на мястото. Много хора питат: „Откъде са ви столовете, откъде са ви чиниите, може ли да взаимстваме това или онова от менюто“. Могат всичко да вземат, но духа не могат да го вземат. Духът си е мой. Не защото „мой“ е уникален, а защото „мой“ е различен от техния. Така е във всичко.

Спокойна съм и не залитам. Колкото и да съм искала да пея като Уитни Хюстън, съм разбрала, че никога няма да бъда Уитни Хюстън или Шаде. Нещо повече - през годините разбрах, че по-хубаво от това да съм си аз, няма. Според мен това е формулата на каквото и да направи човек, особено жената. Ние, жените, сме доста лабилни и често залитаме. Искаме да бъдем като тази звезда, да се подстрижем като онази звезда, да имаме стила на трета, а всъщност всички ние сме толкова уникални, че никой не може да ни го вземе. Просто трябва да сме спокойни със себе си. Много често си го казвам: „Спо-кой-но!“

       
ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X