Тази крехка французойка е известна със силните женски образи, които успява да предаде достоверно и настръхващо във филмите, в които се снима. Благодарение на нея Едит Пиаф оживя наново. Благодарение на Едит Пиаф любимата на Гийом Кане спечели „Оскар“. Двамата се запознават на снимачната площадка на един от задължителните филми за всички, които вярват в предопределената любов - „Детски игри“, познат още и със заглавието „Обичай ме, ако ти стиска“.
Мис Котияр, работили сте по всякакъв тип проекти – от независими френски филми до холивудски блокбастъри. Къде се чувствате по-комфортно?
Във всеки един проект ми е добре. Обичам да има разлика в работата ми. Не обичам сравненията, защото не намирам смисъл в тях. Обичам да се чувствам уютно с хората, с които работя. Мога да пасна на всеки процес, стига режисьорът да уважава това, което съм аз и да не поставя в ситуация, излишна за актьорското ми майсторство. Ако мога да извадя нещо, което е удачно за образа ми, без да се крещи, то предпочитам така да го направя.
За какви ситуации говорите?
Например да се опитат да ме ядосат или да ме вкарат в ситуация, която по никакъв начин не е свързана с моя персонаж. Това при мен изобщо не работи. Получава се точно обратният ефект. Или така ще се вбеся и няма да бъда добра в играта си, или през повечето време ще се скъсам от смях, защото ми изглежда несериозно някой да си прави чак такъв труд, та да ме накара да „играя“.
Защо?
Защото разбирам, когато някой ме манипулира, а аз имам нужда да бъда автентична. Имам нужда да бъда на една и съща страница като режисьора, без да въвличат в някакви задкулисни интриги. Имам нужда да вярвам в екипа и в целия процес. Няма нужда някой да ме удря шамар, че да изпадна в „точното състояние“.
Сега по-уверена ли сте в играта си, отколкото някога?
Не. Истината е, че несигурността е често срещана при доста актьори. Когато започнах да давам интервюта и да говоря с хор, които не познавам, беше кошмар. Научих се как да се справям с моята несигурност по време на тези разговори. Но винаги е странно, когато трябва да говориш с някого, когото виждаш за пръв път, но вече ми харесва да скачам в неизвестното и да разбирам от тези разговори нови неща за себе си.
Неизвестното ли Ви накара да работите и в Европа, и в Холивуд?
Това беше тотален късмет. Никога не съм си мислела, че ще работя извън родината си, особено в Съединените щати. Аз съм от поколението, за което американските филми са част от нашата култура. Именно те подхранваха мечтата ми да стана актриса, но никога не съм мислила, че някога ще се снимам в американска лента. Затова се чувствам много, много щастлива.
Е, не навреди и от това, че спечелихте „Оскар“ за ролята си в „Живот в розово“.
Наистина съм голяма късметлийка, а Оливие Дан е безстрашен, задето беше убеден, че от мен би излязла Едит Пиаф. Той промени живота ми. Като актриса винаги съм искала да се снимам във филми, но никога не съм бленувала да снимам филми в Америка, защото смятах, че това не е възможно. Това никога не е било част от моята мечта. Моята мечта беше доста простичка. Аз просто исках да разказвам истории и да снимам филми. Наистина съм голяма късметлийка, че мога да работя това, което обичам.
Но много френски актьори и режисьори избраха да не работят зад океана, въпреки че имаха тази възможност. Режисьорът Франсоа Озон сподели пред нас, че американците те уважават заради творчеството си, което си сътворил в родината си, но веднъж стъпил на тяхна земя, това отношение се променя.
Бях на фестивала в Кан преди години с една френска актриса, която е много талантлива, много красива. Тогава моят американски агент ме дръпна настрани и ме помоли да ги запозная. Отидох при нея и й обясних, че моят американски агент иска да се срещне с нея, а тя каза, че това не я интересува. Каза ми, че не говори английски и че не иска да снима в Холивуд. Бях изненадана, че тя категорично отказа да се срещне с агента ми. Тя е от моето поколение, можеше да има всичко, но отказа. Опитах се да я убедя, че това е опит, който няма да й навреди. Но за някои хора да снимат във Франция е достатъчно. Аз вярвам, че е голямо постижение да снимаш в Америка. В крайна сметка искам да бъда актриса.
Винаги ли сте мечтали за тази професия?
Родителите ми са актьори и от малка съм в тази среда. Винаги съм била заобиколена от велика енергия и от великани-разказвачи в киното и в театъра. Това за мен винаги е било притегателна сила. Докато бях дете, съм гледала не една пиеса, която изобщо не е била подходяща за тогавашната ми възраст, но още пазя много живи моменти от тези спектакли. Това ставаше, когато бавачката ми не можеше да гледа мен и братята ми. И тогава щеш, не щеш гледаш тричасова постановка за Древна Гърция. Беше лудо преживяване. Виждах как всички от трупата, които познавах като обикновени хора, които идват у нас на гости, на сцената стават кучета, котки. Беше лудост. Така че, да, откакто се помня, исках и аз да съм част от този свят.
Водите ли със себе си сина си на снимачната площадка?
Да, но след него винаги ми трябва добър гримьор. (Смях) Майчинството ти отнема от съня, но въпреки това ти дава такава сила, че не можеш да повярваш на какво е способен този нов живот, който си докарал на бял свят. Знам, че е клише, но родителството ти пренарежда приоритетите. Всеки родител знае, че понякога е достатъчно да погледнеш в очите на детето си и да забравиш за всичко останало на секундата. Това е революция на всичко, което усещаш. Децата увеличават силата ти. Увеличават всичко освен времето ти за сън.
Източник: The Talks
Коментари (0)
Вашият коментар