Островът на ветровете, в който не може да не се влюбиш (галерия)

За него говори самият Омир в „Илиада” – гръцкото му име е Имброс, което означава ‘остров на ветровете’. Българските сърфисти пък го знаят като Гьокчеада и умират да ходят там отново заради вятъра. Точно заради този вятър години наред отказвах да го посетя – с редовния за хората, които не карат сърф, аргумент „как ли пък не, само да ме брули”. Истината е, че брули наистина сериозно, особено когато случиш на така наречената „прогноза”. А тънката подробност е, че няма как да не се влюбиш дълбоко и безвъзратно в този вятър, в острова и хората на него.

Разбрах го вероятно по волята на боговете – същите онези симпатични, понякога коварни, понякога щедри древногръцки същества, за които разказва Омир. Лятната ми отпуска вече беше планирана, багажът – стегнат, а аз с нетърпение изчаквах последния ден до тръгването към нашето южно Черноморие. Точно тогава излезе „прогнозата” за Гьокчеада. Нямаше как да не разберем за нея, понеже приятелите ми сърфисти я проверяват по няколко пъти на ден. След лекото изнервяне, че се появява пробойна в плановете ми и трескаво претегляне на „за” и „против” от моя страна, някак си ме убедиха. Сложих още един ветроустойчив суичър в сака и тръгнахме към Острова, както го наричат всички маниакални любители на ветро-изискващите водни спортове. Пътуването е дългичко (около 10 часа), а на границата има сериозни изгледи да ви скъсат нервите, ако по някаква причина не допаднете на служителите. В повечето случаи те не говорят чужди езици и ако се наложи да осъществите комуникация, сте обречени на дълги разправии. Но това са дребни неудобства, които избледняват бързо.

Колоритът започва още на първите метри турска земя – дружелюбен дядо мята директно през предния прозорец на колата няколко пресни геврека, които ухаят божествено. Какво по-хубаво посрещане от топъл хляб и свойска усмивка – „Здрасти, комшо”! Хапваме гевреците за закуска – часът няма 5 сутринта, и продължаваме. Трябва да стигнем до пристанището Кабатепе, от където тръгва фериботът за Гьокчеада. Любимата ми отсечка е покрай Дарданелите – пътят се извива живописно край морето, което е толкова синьо, че те обзема най-плътното спокойствие на света. Фериботите имат разписание, което може да се провери в интернет, но не разчитайте много, че се спазва – все пак сте в Турция, където „яваш – яваш” е основен житейски принцип. Когато пристигаме на пристанището, се нареждаме на километрична опашка от автомобили и разбираме, че няма шанс скоро да се класираме за ферибота. Повечето коли са български, с натоварени отгоре дъски за сърф, бързо намираме познати и започва голямото обсъждане на прогнозата и разказване на сърфистки случки, на които би завидял и най-сладкодумния рибар.

Успяваме да се натоварим към 12 часа, разполагаме се на палубата и си поръчваме турски чай – толкова е силен, че сетивата ми се изострят до краен предел. Което е добре, защото тепърва ни очаква пиршество от гледки, аромати, вкусове и емоции. След час и нещо вече сме в Гьокчеада. Жегата е страшна, но те поглъща такова спокойствие и лежерност, че разтапяш – не от горещина, а от щастие, и някак неусетно на лицето ти цъфва широка, блажена усмивка (която впрочем така и не слезе от моето през целия ни четиридневен престой на Острова).