Напишете дума/думи за търсене

Малко лудост и за мен, моля

Често ме наричат луда. За това, че натискам педала на невъзможното, за това, че не спирам там, където другите набиват спирачки. За това, че ръчкам с пръчка в окото на очевидното и не му позволявам да се превърне в единствената реалност, в която искам да съществувам.

Луда съм в очите на другите, но не и в себе си. Там съм гола до истинност и нормална до болезненост. Обикновено бързам, потъвам в живота без много да гледам къде стъпвам и обикновено не се обръщам назад. Често не виждам локвата пред себе си, нито калното по обувките след това. Нямам време за такива подробности. Пък и нали най-важното е да стигнеш целта, а не как си вървял до нея.
Откакто се помня, все е така и го намирам за напълно нормално. Не съм луда, не се усещам така, но както е казал Рей Бредбъри: "Лудостта е относителна, зависи кой кого в коя клетка е затворил."

И докато прибирах в джоба си ключовете от своята, разпръсквах с ботуши поредната локва, се огледах в лудостта. Срещнах я на улицата от кръв и плът. Беше облякла тялото на млад мъж в началото на 30-те си години. По-нормален от всички нормални наоколо и почти толкова незабележим. Бих го подминала като нищо, ако пътят ми ненадейно не свърши в краката му. Аха да се блъсна в него. Луд човек, не гледа къде върви.

Не исках да го казвам на глас, не беше и нужно. Лудият го прочете в погледа ми и объркано запристъпва на място. Вторачи се в дланите на ръцете си и тихо им заговори. Изглежда си имаха приказка, сякаш разговорът им бе започнал отдавна. Мъжът се усмихна и отстъпи от тротоара. Лудостта му го беше научила на много неща. Да се пази от бързането, от забързаните, от нормалните. Очите му гледаха право в земята, нищо че бяха сини като небето. И виждаха повече въпреки тъмните кръгове около тях, въпреки мрака отвътре. Крачка напред, крачка встрани, лудият ме заобиколи и ме подмина. Извървя тротоара докрай сякаш нищо не се беше случило. Чак сега забелязах, че в ръката си носи торбичка. По глутницата кучетата, които изневиделица го наобиколиха, познах, че носи храна. Подредиха се тихо около торбата без излишни емоции. А лудият не спираше да ги гледа и да им се усмихва. Не с безумието на неразбиращия живота, а кротко, с благостта на човек, който някога е живял. Всъщност, все още го прави.

Езикът ми беше залепнал зад зъбите, както краката ми за паважа. Проводих лудия с поглед, докато не изчезна зад ъгъла. Не можех да мръдна. Гледам торбата на улицата и глутницата, която довършва мълчаливо обяда си. А пред очите ми е синьо и лудо. И ме стиска за гърлото. Дали от засрамен егоизъм или от прекалена нормалност, за част от секундата ми се прииска да го последвам.

Наречете ме луда, нямам нищо напротив.

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X