М.Д.: Бях се отказала от живота, когато влезе любовта

Скъпа редакция,
Дълго време четях историите на другите ви читателки и само въздишах. „Ех, кога ще се случи и на мен нещо хубаво?“ Струваше ми се, че животът ми си минава ето така, без да го живея истински. Понеже не съм първа младост, започна да ме напуска и надеждата да имам свое дете. Признавам, в един момент изпаднах в дълбока депресия. Наложи се дори да посетя психиатър. Тя беше много мила лекарка, която ме изслуша и каза: „Да, Вие наистина имате симптомите на депресия и аз много лесно мога да Ви излекувам, като Ви предпиша едни хапчета. Хапчетата ще излекуват чувството, но няма да излекуват живота Ви. Затова Ви предлагам да излезете от кабинета ми, да забравите веднага за това на колко години сте и да си живеете живота, защото все още сте твърде млада, твърде хубава и твърде чувствителна, за да се плашите, че ще останете сама.“

Послушах я – не взех хапчетата. Но за другото ми беше трудно. Продължавах да се терзая, че съм сама и че не виждам перспектива в живота си. Започнах да греша много и в работата си. Бях понижена и заплатата ми беше намалена драстично. Разбира се, това само засили дупката. И се разболях. Получих заболяване на щитовидната жлеза, от което се лекувах цели две години.

И точно когато всичко изглеждаше напълно безсмислено и трудно,... ме блъсна автомобил. В първия момент бях загубила съзнание и не помнех какво се е случило веднага след катастрофата. Отворих очи в болницата и първото, което видях, беше лицето на майка ми. Мисля, че всеки мускул по нейното лице трепереше. Изведнъж ми се стори толкова състарена и угрижена, че се сепнах. Мама се опита да ме ободри, разказа ми какво се е случило, но усещах, че премълчава нещо.

Вече толкова се бях настрадала, че не ме беше страх да чуя нищо. Виждах живота си като живот към своя край. Не можех да открия нито една смислена причина в съществуването си. За първи път разбрах какво е усещането да се откажеш от живота. Предадох се. Не ми се живееше повече и толкоз.

И тогава влезе той – докторът. Влезе да ми съобщи, че имам травма на гръбнака и ще се наложи да прекарам в болницата поне шест месеца. Мама вече хлипаше на стола до мен.
Трябваше да е най-ужасният момент в живота ми, но не – това беше най-щастливият момент в него. Още с влизането на доктора тялото ми се изпълни с нова кръв, с ново съдържание. Видях го. Познах го. Никога не съм вярвала на любовта от пръв поглед, но ето – случи се точно на мен, невярващата.

Не само че не се разстроих, че трябва да поживея в болницата, ами тайничко се зарадвах. Ще запомня този период като най-красивия период за мен. Двамата с моя лекуващ лекар се влюбихме и нашата връзка започна именно там – край олющения болничен креват. Знаете ли как най-страшното място в света може да ти изглежда като рай? Любовта наистина е способна да върне човек от онзи свят. И винаги, винаги има шанс за нея, не бива да спираме да я очакваме. Просто при някои от нас идва по-късно, за да бъде още по-сладка, още по-силна.

Нищо по-голямо от любовта няма. Не се заблуждавайте никога, че това не е така.

Благодарим на М.Д. за нейната изповед.