Често ме наричат луда. За това, че натискам педала на невъзможното, за това, че не спирам там, където другите набиват спирачки. За това, че ръчкам с пръчка в окото на очевидното и не му позволявам да се превърне в единствената реалност, в която искам да съществувам.
Луда съм в очите на другите, но не и вътре в мен. Там съм гола до истинност и нормална до болезненост. Обикновено бързам, потъвам в живота без много да гледам къде стъпвам и обикновено не се обръщам назад. Често не виждам локвата пред себе си, нито калното по обувките след това. Нямам време за такива подробности. Пък и нали най-важното е да стигнеш целта, а не как си вървял до нея.
Откакто се помня, все е така и го намирам за напълно нормално. Не съм луда, не се усещам така, но както е казал Рей Бредбъри: "Лудостта е относителна, зависи кой кого в коя клетка е затворил."
И докато прибирах в джоба си ключовете от своята, разпръсквах с ботуши поредната локва, се огледах в лудостта. Срещнах я на улицата от кръв и плът. Беше облякла тялото на млад мъж в началото на 30-те си години. По-нормален от всички нормални наоколо и почти толкова незабележим. Бих го подминала като нищо, ако пътят ми ненадейно не свърши в краката му. Аха да се блъсна в него. Луд човек, не гледа къде върви.
Не исках да го казвам на глас, не беше и нужно. Лудият го прочете в погледа ми и объркано запристъпва на място. Вторачи се в дланите на ръцете си и тихо им заговори. Изглежда си имаха приказка, сякаш разговорът им бе започнал отдавна. Мъжът се усмихна и отстъпи от тротоара. Лудостта му го беше научила на много неща. Да се пази от бързането, от забързаните, от нормалните. Очите му гледаха право в земята, нищо че бяха сини като небето. И виждаха повече въпреки тъмните кръгове около тях, въпреки мрака отвътре. Крачка напред, крачка встрани, лудият ме заобиколи и ме подмина. Извървя тротоара докрай сякаш нищо не се беше случило. Чак сега забелязах, че в ръката си носи торбичка. По глутницата кучетата, които изневиделица го наобиколиха, познах, че носи храна. Подредиха се тихо около торбата без излишни емоции. А лудият не спираше да ги гледа и да им се усмихва. Не с безумието на неразбиращия живота, а кротко, с благостта на човек, който някога е живял. Всъщност, все още го прави.
Езикът ми беше залепнал зад зъбите, както краката ми за паважа. Проводих лудия с поглед, докато не изчезна зад ъгъла. Не можех да мръдна. Гледам торбата на улицата и глутницата, която довършва мълчаливо обяда си. А пред очите ми е синьо и лудо. И ме стиска за гърлото. Дали от засрамен егоизъм или от прекалена нормалност, за част от секундата ми се прииска да го последвам.
Наречете ме луда, нямам нищо напротив.
Коментари (0)
Вашият коментар