Напишете дума/думи за търсене

Ива Дойчинова: Като малка исках да стана добър човек

Гласът й е характерен - плътен и мек, който те кара да се заслушаш в мелодията на думите, които реди. Когато вдигнеш поглед, се срещаш с широка усмивка, грейнала на приветливото й лице. И макар да е миньонче, Ива Дойчинова е винаги висока, защото вече 20 години не излиза от къщи без обувки на висок ток. И не само заради високите чепици дребната дама бие на очи. А заради високите си критерии към живота въобще, които отстоява.

Ива, как се чувстваш на високи токчета?
Стабилно (смее се)...

Всъщност винаги съм те виждала с обувки на висок ток?
Да, затова и в прекия, и в преносния смисъл се чувствам добре с високи обувки. Нося такива от 20 години, може би защото съм нисичка, може би защото се чувствам точно “наточена” за живота. Като излезеш с елегантни обувки е едно, а като си с маратонки е друго, даже това другото хич не го разбирам (смее се). В преносния смисъл, който е вложен в предаването, е същото. Да си на високи токчета за мен означава да имаш високи критерии към себе си и живота.

Знам, че обичаш да рисуваш?
Всеки ден го правя, но винаги като паралелна работа - докато се срещам с някого и си говорим, аз сипя едни неща, които понякога стават толкова хубави, че на хората им става жал и или ги взимат, или ми казват да не ги изхвърлям. Но ако седна специално да рисувам, ми трябва време, отделям се. През лятото рисувам на терасата и по-сериозно се вкарвам в този процес, който за мен е вид дълбока медитация, даже на моменти изключвам. Мъжът ми като ме види, че рисувам, ми казва: “Аха, зле си била!” (смее се), защото разбира, че за мен това е крайна форма на разтоварване.

Не си ли искала да станеш художник?
Играех балет, пишех и рисувах, а когато майка ми ме попита какво ще правя, аз й отговорих - нищо, ще ставам добър човек. Тя ме понатисна и ходих на курс в художествената гимназия, където кандидатствах, но нито ме скъсаха, нито ме приеха. А и не съм човек, който прави постъпателни и целенасочени усилия в дадена сфера. При мен нещата се случват малко съдбовно и леко, не съм бегач на дълги разстояния, спринтьорка съм (смее се).

Къде остана радиото в този спринт?
Ооо, в хубавите ми спомени 6-7 години назад!

Винаги ли си имала афинитет към телевизионни изяви?
Да, още в началото, когато стартирах като радиоводещ, водех и “Хит минус 1”. Телевизията винаги е била мой паралелен свят, професионален любовник. Станах водещ на едно от най-любимите ми предавания - “Искам работа”, точно когато бях в големия си вихър в радиото. Но можех да съвместявам телевизионните си ангажименти с работата в радиото. Седма година вече бях програмен мениджър на FM+, задаваше се перспективата да стана програмен директор. Освен това водех и неделно предаване, за да си поддържам кефа и емоцията, защото общуването в радиоефира е изключително интимно преживяване. В същото време съзнавах, че след 14 години работа в радиото, което е вид спирала, в която не се случват кой знае какви нови неща, вървях към изчерпване. Вяра Анкова ме изстреля в друга орбита, като ме покани в сутрешния блок на БНТ. И трябваше да избирам между радиото и телевизията, нямаше как да ги съвместявам този път. Това беше най-трудният избор в живота ми. Седяхме с Митака - моя мъж, на брега на морето и в пясъка попиха толкова мои тревоги, мисли и въпроси. Признавам, че Вяра ме провокира с въпроса - добре де, цял живот директор ли искаш да бъдеш, ти си журналист все пак? Наистина исках да остана журналист, не администратор, в което все повече се превръщах. И избрах телевизията. Ставах сутрин в четири часа, разминавах се с цялото си семейство, получавах и по-малко пари, беше избор на лудост... Но благодарение на Вяра Анкова и на Асен Григоров се върнах в своя орбита, която ме зарежда с адреналин.

Да, но след това стана част от екипа на друга телевизия?
Голяма драма беше дали да остана в БНТ, където ме приеха и ми се довериха и бързо свикнах там. Но направих избор в полза на bTV и се върнах към майчинството в “Часът на мама”, което прерасна в “Денят е прекрасен”. Предложиха ме за посланик на добра воля за кампания на УНИЦЕФ, която ме отведе в Африка и ме хвърли в хуманитарни мисии.

Вероятно не е била лека срещата ти с Африка?
Да, но беше прекрасна! Много е хубав този момент от живота ми.

Може би защото си помагала на хора, които имат нужда от това?
Не, по-скоро защото видях друг тип живеене, който в нашата цивилизация вече не може да се усети. Трудно беше пребиваването ми там - като пътуване, недоспиване, липса на вода и ток, пренапрежение, страхове от инсекти и болести. Агресията и насилието са широко разпространени там. Но може би поради ниската степен на цивилизация и огромната бедност те са запазили способността да се радват на дребни неща. Гледат по 10-12 деца, които обгрижват с усмивки, танцуват и пеят всеки ден, правят любов. Те са изключително топли хора. Ако ние се оплакваме, те имат причина веднага да се депресират, дори да обърнат гръб на живота, но точно обратното правят. Дори погребенията им са вид благословия и молитва, защото са силно вярващи и степента на драматизъм и травматизъм е в пъти по-малка, отколкото в нашия свят. Чувствах се щастлива там, че въобще ни има. Върнах се толкова заредена, че не можех да спра да говоря пред близките си за преживяното. И се опитвам да пазя слънцето на Африка, въпреки прогнозите за краха на ЕС и края на света, които карат хората да стават все по-тревожни.

Как отстояваш свободата си - преди време каза, че за нищо на света не би се разделила с нея?
Напоследък преосмислям тези свои изказвания (смее се)! Важно е как осъзнаваш свободата. За мен тя не е липса на ангажименти и отговорности, напротив, отговорна съм към децата ми, мъжа ми, майка ми и сестра ми. Живея в този свят, той ме храни и аз го храня, но не възприемам отговорността към семейството си като тежък ангажимент. Пазя свободата си по отношение на личните си решения и избора си на работа. Не се страхувам да влизам в конфликти с високопоставени хора от професионалното ми обкръжение, когато нещо е извън моите етични и морални норми. Пазя свободата си да казвам “не”, да избирам хората, средата и начина, по който да си върша работата. В комерсиалните медии често има сериозен натиск какви хора да каниш и какво да ги питаш. Винаги съм се опитвала да запазя своята територия. Мога да извадя много неща от даден човек, но не си позволявам сериозна преса в посока жълто и евтино и не виждам смисъл в това. Моите открития са, когато те са извадени от емоционалния свят на човека, с когото се срещам, а не е от интимния му. Опитвам се да отстоявам себе си - това е моята свобода.

Това ли искаш да предадеш и на дъщерите си, които вече пораснаха?
Да! Ида е Скорпион, а Мина е Дева. Аз измислих имената им, а Митака ме подкрепи. Двете са различни като характери - Ида отстоява мнението си и по-скоро при нея се опитвам да развия толерантността да приема другите. А малката е свръхтолерантна, обгрижваща и обична, нейните терзания са “закопани” навътре в нея и искам да й внуша да е спокойна и да отстоява себе си. Опитвам се да ги науча да са честни. Не ги насочвам към определена професия отсега. Странна е родителската амбиция - отрано децата да се вкарват в нужната среда, в квалитетни училища и въобще да вървят по предварително начертан път. Това ми е твърде изкуствено.
Аз направих своя избор на 20 г. - поканиха ме в БНР веднага след факултета по журналистика, после в първото частно радио. Работата сама ме избра, дори не бях мислила в тази посока.


снимки Валентин Киров и Донка Златанова за Studio Blick
стилист Васил Божилов
грим Алина Манова
коса Детелина Михайлова за Studio DM

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X

ПОСЛЕДВАЙТЕ НИ ВЪВ FACEBOOK