Като дъщеря на заможно семейство от Кънектикът, майка ми искала да стане хирург. Разбира се, по онова време представите за това каква трябва да „стане като порасне” една млада дама от такова семейство, били най-различни. Въпреки това тя захвърлила белите си дебютантски ръкавици и станала журналист през 1960. Докато живеела в Лас Вегас, се запознала с баща ми, който почина, когато бях на 4, и оттогава с мама се спрявахме все сами.
Разделяхме времето си помежду престоите ни в Кънектикът и Шотландия, откъдето родом беше семейството на бащата на мама. По време на един от престоите ни в Шотландия реших, че искам именно там да уча. Майка ми отговори, че щом искам да уча тук ще трябва да остана, а тя да замине за Кънектикът. В крайна сметка избрах шотландския интернат „Св. Леонардс”.
Беше прието да пишем на родителите си по един път на седмица, но аз го правех много по-често. Разказвах на мама за всичко – от състезанията по плуване до смешни случки с учителите ми. Мама, от своя страна винаги ми отвръщаше с писма, изпълнени с новини за външния свят, които по онова време си бяха животоспасяващи.
Отгледана като единствено дете, към което винаги е имало високи очаквания, на 11-годишна възраст аз изминавах дългия път от Шотландия до Америка съвсем сама само и само да видя мама.
След като завърших интерната, ме приеха да следва м медицина в университета. Не бях живяла с майка ми прекалено дълго време и лятото ни след първата година в училище беше катастрофа и за двете ни. Опитвах се да прекарвам колкото се може по-малко време вкъщи, като си запълвах времето с най-различни начинания. От години бях свикнала да се грижа сама за себе си и да има някой възрастен да командва наоколо си беше доста трудно.
Когато видя оценките ми от медицинския университет и как съм се „отклонила от правия път‘‘, майка ми беше доста разочарована. Предполагам аз също бях, но истината беше, че бях по-добра в писането и завърших университет с награда, свързана с поезия, и диплома по история – нито едното е способно да помогне за наема. Тогавашното ми гадже и аз се преместихме в Сан Франциско, където бързо осъзнах, че искам да си бъда свой шеф. На 24 започнах в една ПР агенция и стартирах един от първите онлайн пътеводители на Сан Франциско.
Приливи и отливи
С майка ми сме имали най-различни периоди. Когато нещата бяха най-обтегнати, й предложих да се консултираме с някого, а тя стана от масата и излезе от ресторанта в Санта Круз, в който трябваше да обядваме. Връщайки се назад, осъзнавам колко нелепо е било всичко това за майка ми, а след това между нас се настани двугодишно мълчание.
През това време реших да замина за Индия и да изучавам как се използва интернет в сферата на образованието. Това беше през 1999. Денят преди заминаването ми получих емайл от мама. Не се извиняваше. Беше написала „Виж, липсваш ми. В Шотландия съм и смятам, че трябва да дойдеш колкото се може по-скоро. Аз ще платя билета”. Премислих нещата й написах своя отговор: „Всъщност заминавам за Индия за 4 месеца.”
Не промених решението и плановете си. Вместо това започнахме да си пишем емайли през целия път. Никой не можеше да ме накара да се смея или плача така, както мама и връзката ни постепено се заздрави.
Когато се върнах в Щатите, имах щастието да се разболея от коремен тиф. Първоначално майка ми не искаше да дойде да ме види от съображения, че ще я заразя, но на Бъдни вечер се появи, доказвайки, че все пак е моя майка.
Години по-късно с майка ми бяхме в апартамента й в Шотландия и тя ми разказваше как иска да продаде мястото. Не си спомням какво точно й казах, но знам, че стоях в кухнята, и си мислех как току-що казах нещо на майка ми, а тя не беше в състояние дори да го запомни.
Връщайки се назад, осъзнавам как майка ми се е опитвала да направи живота, колкото се може по-спретнат и подреден. По-късно се натъкнах на бележките, които си е писала да не забрави да направи разни неща вкъщи. Неща като „Изключи газта”. Всичко беше записано на тези бележки.
Помня, че възкликваше как не може да си спомни нищо тези дни, а след това забравяше, че го е казала и отново казваше: „Ох, не мога да си спомня нищо тези дни!”
Така и не разбрах как да реагирам в тези ситуации – ако бях подходила прекалено
директно, щеше да стане прекалено враждебна.
Просто ще ми кажат нещо, което не искам да чуя
Последния път, в който майка ми дойде да ме посети, беше преди пет години. На Коледа. Дойде часове по-късно, което беше доста странно, предвид факта, че познаваше Калифорния като пръстите на ръката си. Когато все пак се появи, държанието й беше грубо и ексцентрично – разхождаше се из къщата, мъмрейки неща като „Защо толкова силно желаеш да изглеждаш грозна на снимки?”‘.
Слязох на долния етаж, взех прекалено горещ душ и си мислех: „Това е моята къща. Това са моите неща.”
Когато се върнах горе, тя каза нещо за паметта й, а аз най-накрая събрах смелост да попитам: „Защо не отидеш на доктор?”, майка ми ме погледна и отговори: „Какво ще направят докторите? Просто ще ми кажат нещо, което не искам да чуя.” Не можех да споря с това.
Създадох система, която подсказваше на мама, че ще дойда да я видя – изпращах й цветя – светлооранжеви лилии или жълти рози. Към тях добавях и бележка: „Мами, утре ще дойда да те видя”, за да може всеки път, когато мине покрай тях, да се сеща. Отивах при нея, въоражена с домашно приготвена храна, в малки кутийки, опакована специално за деликатния й апетит.
Докато един ден преди две години, някъде около Великден, не отидох да я посетя, а тя не ме пускаше да вляза. Стоях на прага, държейки храна, приготвена за нея, а тя започна да ми крещи. Беше толкова ядосана – крещейки, че за нея съм разочарование и не ме разбирала. Майка ми винаги успяваше да се контролира. Държанието й тогава не беше под контрол. Тогава разбрах, че нещата са станали сериозни.
Понякога лежах вкъщи, мислейки си как съм загубила другата половина от мен, а всъщност тя все още беше там. Беше поразителното чувство, когато си загубил нещо, но без то реално да е умряло. Това свиващо стомаха усещане, което не си способен да превъзмогнеш сам-самичък.
Мразеше това, в което се беше превърнала
Тичах в Марин, Калифорния, денят, в който получих обаждане от съседката на майка ми. Тя каза: „В апартамента й няма никакво движение. Градинарят прескочи оградата и я видя да лежи в леглото си преди 3 дни, без никаква реакция”. Изтичах обратно шестте километра към колата и потеглих с бясна скорост към дома на майка ми.
Намерих я на земята. Беше колабирала и изглеждаше изтощена и измършавяла. Не знам дали ме разпозна или не, но веднага се обадих на 911. Закараха я в спешното и я хидратираха. Когато вече имаше течности в себе си, тя знаеше, че съм там. Всъщност тя не спираше да ми намига и да вдига палци към мен. Сякаш бяхме заедно в това.
Преместих я в апартамент, декориран с неща, които могат да й се сторят познати, много по-близко до моя и където получаваше 24-часова грижа. Исках да й бъде уютно, но тя мразеше мястото. Мразеше мен и света. Но преди всичко – мразеше това, в което се беше превърнала. Когато ходех при нея, тя дори не ме поглеждаше. Впиваше поглед в стена до нея и не спираше да я зяпа. Съобщението й беше ясно.
Не знаех какво повече да направя, за да й покажа, че за нея се грижат добре и в същото време е близо до мен. Чувствах се като 19-годишен първокурсник, който се кара с майка си отново. Само дето този път нещата се бяха обърнали и аз бях тази, която имах контрол над живота й. Ако я докоснех, се дърпаше и казваше: „Не ме пипай.”
Накрая реших да я заведа в хоспис, където можеха да се погрижат за нея в Северна Калифорния, близо до мястото, където е живяла през 1960 година. Обичаше Тамалпаис и от стаята й можеше отново да види планината. Всички резиденции я караха да се чувства като у дома си; всички бяха спретнати, което радваше майка ми, родена перфекционистка. Постлах любимите й чаршафи и напълних гардероба й с познати домашни дрехи, сложих й брошка на пуловера.
Тя обичаше да се шегува, че брошката е оръжие, подходящо за всяка една ситуация.
Източник: GoodHouskeeping
Коментари (0)
Вашият коментар