Кога една връзка е безнадежден случай?

Преди няколко години сп. "Всичко за жената" поддържаше рубриката "Тихите въпроси". В нея редактори от изданието даваха своята гледна точка по въпроси, за които много-много не се говори на всеослушание. Да си припомним някои от техните мнения.

Силвия Петрова: Любов на всяка цена? Хайде без геройства

Най-лошото нещо, което може да се случи на една връзка, струва ми се, е навикът. Навикът да си лягаме един до друг, да се появяваме заедно, да си разменяме някоя и друга реплика, да се примиряваме с положението. Нещата стават буквално страшни, когато се появи навикът да си мислим, че се обичаме. Не изпитваме нищо към този човек, но отчаяно ровим в спомените си, за да се разчувстваме и да го усетим поне малко близък. Опитваме се да сме романтични, любящи, разбиращи – и се чудим защо накрая всичко пропада, защо добрите ни намерения отиват по дяволите, а на тяхно място се трупат нови негативни усещания. Вкопчването в една връзка на всяка цена, неспособността да си признаем морето от пустота или горчивина, което ни причинява, е знак, че тя славно отива към края си. Колкото по-бързо намерим сили да го осъзнаем, толкова по-голяма услуга правим на самите себе си. Защото тук трябва да жалим не връзката, а собственото си тяло и душа, които рушим от инат – инатът, че искаме точно този човек. Без да знаем какво да правим до него. Безнадежден случай е, когато се измъчваме сами – а връзката е само поредният сигнал, че трябва спешно да се вземем в ръце.

Румяна Смилкова: Трябва да се пробва до последно

Дори любовта да се лее на талази, а страстта да е извън контрол, връзката пак може да е безнадежден случай. Хората са го нарекли „несъвместимост в характерите”. Звучи клиширано, но е факт. Ако двамата са от различни планети, колкото и да разговарят, те не могат да скочат на отсрещния тротоар, не могат да променят мисленето си, синхрон няма и... край. Ако възпитанието и ценностите им са различни, колкото и да драпат един към друг – просто няма смисъл. Дори любов да има, ако липсва съвместимост, бъдещето е обречено. Което не означава, че трябва да се отказваме бързо и лесно, особено ако изпитваме любов. Ако и тя не помогне, остава единствено за пием една студена вода и да погледнем към светлото бъдеще... с вяра и надежда!

Мила Иванова: Когато пипне безлюбовие

Иска ми се да отговоря: „Никога.” Иска ми се да вярвам, че винаги има надежда за любовта. Но това с вярата, надеждата и любовта не е точно уравнение, нито аксиома. Понякога едно от събираемите изпада от реда. Когато това е любовта, по-добре да се простим и с останалите две.

Последния път, когато диагностицирах безнадежността на своя връзка, беше преди почти три години, но помня симптомите. Истерична демонстрация на „аз си струвам” и панически промени във външен вид и поведение. Навсякъде се носи „знам, че не ме обичаш вече”, а тук-таме прелита и „май и аз не те обичам както преди”. Бързо ги достига и „мога да имам повече, да изпитвам повече...” Болният организъм – връзката, започва да скача в шизофренни отношения: „сутрин те обичам”, „на обед те ревнувам”, „вечерта не ми пука за теб”. Внезапни прояви на еманципация: „и сама мога да изтегля колата от дупката”, „аз пък сам ще си изгладя панталона”. Хоп, не закъсняват sms-и от новопоявили се имена в телефона. Вървят с „това е лично пространство, но не мога да не погледна в телефона ти”. До вчера си изпитвал ако не любов, то поне топлина и привързаност. Днес и споменът за тях е изсъхнал. Започваш да мразиш себе си. Какво пропуснах да направя? Какво пропуснах да дам и да поискам? Ами оттук как? Остри прободни рани от дискомфорт. Страх за бъдещето. Не страх за бъдещето без този човек. Страх за бъдещето сам. Ясна е тази болест – безлюбовие. Много ме е страх от нея и единствената надежда, без която не оставам, е, че има един човек-ваксина срещу нея. Моят човек.