Амели Нотомб: Като разбере какъв е, човек започва да се дразни от себе си

„Ако не пиша, ставам опасна“, казва Амели Нотомб, една от най-четените френскоезични писателки в света.

Родена е през 1967 година в Кобе, Япония, в белгийско аристократично семейство. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“. Нотомб е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пъти) и Гран При Жионо от 2008 година. Повече от две десетилетия успехът не я напуска и романите й неизменно са на челните места по продажби.

Най-новият й роман се казва "Речи против Катилина" (изд. Colibri). Тази книга можеше да се казва и „Терор всеки ден от четири до шест”. Началото на историята не вещае страховит развой, но феновете на Амели Нотомб са наясно с номерата й.

Двама пресни пенсионери се уединяват в къща в гората, за да се отдадат на заслужен отдих. Идилията е пълна до момента, в който не ги навестява съседът им, лекарят Бернарден. На всеки техен въпрос или коментар кардиологът отговаря единствено с „Да” или „Не”. И никога нищо не пита. Посещение от учтивост, ще кажете, само дето се превръща в ежедневие. Всеки ден, между четири и шест следобед, Емил и Жюлиет водят с него канадска борба, но борба на нерви, и той все ги размазва с мълчанието си. После си тръгва – арогантен и невъзмутим, за да дойде пак… на следващия ден.

Няма да издаваме продължението, защото е важно да си го причините сами :) Ще кажем само, че Нотомб притежава свирепо чувство за хумор и абсурд. „Речи против Катилина” излиза през 1995 г. и неслучайно печели куп отличия: награда „Жан Жионо”, награда на телевизионния канал „Пари Прьомиер”, награда на Френско-европейските литературни асоциации и награда „Ролан дьо Жювнел”.

Подбрахме за вас някои от въздействащите фрагменти от книгата. Насладете им се и след това ги съберете с цялата история...

1. Не знаем нищо за себе си. Мислим, че свикваме с това, което сме, но е точно обратното.

2. Колкото повече години минават, толкова по-малко разбираме кой е този човек, от чието име говорим и правим разни неща. Може би дори така е по-добре – като разбере какъв е, човек започва да се дразни от себе си.

3. Винаги бяхме искали само това – едно безименно щастие. Както казваше поетът, цитиран от Скютенер: „Човек никога не е достатъчно голямо нищо“.

4. Моят съсед всъщност имаше възвишен дух. Отговаряше така бавно на обикновените ми въпроси, защото ги смяташе за скудоумни. Не говореше, защото не го бе страх от мълчанието. Не четеше, в което предвид малкото, което зървах от невзрачната му плът, догаждах сродство с Маларме („Плътта, уви, е тъжна и всички книги аз прочетох...“). Лаконичността му и неговото предпочитание към „да“ и „не“ го превръщаха в последовател на свети Матей и на Бернанос. Очите му, които не се вглеждаха в нищо, издаваха екзистенциалната му неудовлетвореност.

5. Уви, мълчанията не си приличат. Мълчанието на Жюлиет бе кадифено пространство, пълно с обещания и митологични животни, докато това на доктора веднага смразяваше и оставяше човек неудовлетворен.

6. Някой външен наблюдател би застанал на страната на доктора – първо, защото бях прекалено любопитен, и после, защото мъдростта винаги е у този, който си мълчи. Но този наблюдател би пропуснал една важна особеност на неразбираемото ни общуване, а именно, че не аз, а господинът се натрапваше в моя дом.

7. За първи път в живота си съжалявах, че съм така добре възпитан.

8. Към шест часа вечерта, точно както предния ден, той се надигна, за да си тръгне. Вече мислех, че никога няма да го направи. Нямам думи да опиша колко безкрайни ми се видяха тези два часа. Бях така изтощен, сякаш се бях борил с някой циклоп, по-лошо – с обратното на циклоп. Циклопът Полифем е „този, който говори много“. Наистина, да се сблъскаш с бъбривец, си е изпитание. Но какво да се прави срещу някой, който ти натрапва безмълвието си?

9. Когато човек има шейсет и пет години учтивост зад гърба си, способен ли е да я пренебрегне? Толкова сме възпитани, че възпитанието ни е станало несъзнателно. Човек не може да се бори с несъзнателното.

10. Да опишеш едно същество, като заявиш, че не е друго, е изумително. Какво би станало, ако решим да казваме първо това, което не е?

11. Ползата от вредителите е в това, че ни разкриват неподозирани убежища. Никога досега не бях наблюдавал самия себе си, затова с изненада установих, че ровя в дълбините си сякаш с надеждата да открия там все още неизползвани сили. Не ги намерих, но научих много неща за себе си. Например – не знаех, че съм страхлив.

12. Но на какво се учудвах? Ако простаците се срамуваха от маниерите си, щяха да престанат да са простаци. С изненада се хванах да мисля, че трябва да е прекрасно да си нахалник. Колко хитро – да си позволяваш всякакви грубости и да караш другите да се притесняват за това, сякаш самите те са се държали лошо!