Режисьорката, която спечели в Кан със сниман у нас филм: "България плени сърцето ми"

Още преди близо десет години „Уестърн" (2017) на Валеска Гризебах предложи по-различен поглед към Балканите, лишен от обичайната допълнителна екзотика за западния зрител. Режисьорката избира страната ни и за новия си филм „Мечтаното приключение" - копродукция с България, Франция и Австрия. Завръщането ѝ изглежда логично продължение на търсенията ѝ, в чийто център стоят хората от периферията, живеещи на ръба. Покрай наблюденията над тях Гризебах извежда друг усет за нюансите, които пропускаме, и същественото, което ни убягва.

„Мечтаното приключение" носи всички белези на нейния метод с непрофесионални актьори, пейзаж третиран като персонаж, и онзи специфичен диалог между документалното и фикцията, който прави филмите ѝ трудни за категоризиране. Жанрова рамка всъщност е налице. Ако в "Уестърн" е осезаемо мъжкото присъствие, сблъсъка за надмощие, самотния ездач, то този път фокусът е към воюването, усещането за силните и слабите, за победителите и победените. Но както и при „Уестърн", рамката е само на повърхността, под нея се разгръща нещо много по-двусмислено и упорито.

Филмът донесе на Гризебах Специалната награда на журито на тазгодишния фестивал в Кан, а признанието е и за България като копродуцент. Това е сред най-сериозните международни отличия за филм, сниман у нас, от десетилетия насам.

След „Уестърн" отново избрахте България. Какво продължава да ви връща тук?

След снимките на „Уестърн" много бързо ми стана ясно, че искам да се върна. Осъзнах колко много „слепи петна" имам по отношение на Европа. Израснала съм в Западен Берлин, пътуванията ми винаги бяха насочени в друга посока и това се оказа модел, който не се промени особено дори след падането на Берлинската стена. Развълнува ме, дори ме шокира, колко време ми е отнело да тръгна в обратната посока. Европа се чувства напълно различно в България, отколкото в Берлин.

Всъщност вашите филми не представят България като „екзотичния Изток". Важно ли беше да избегнете този поглед?

Това беше много важно за всички нас още от самото начало. Този поглед създава дистанция, а истинската цел беше точно обратната, да се сближим и да признаем, че всички ние, правещи този филм, сме част от разказа, независимо дали сме пред камерата или зад нея. Колкото повече мисля за това, толкова повече осъзнавам, че всичко, което преживях в България, никога не се вписваше в този „екзотичен" етикет. Може би той просто е идея. Нещо, което няма абсолютно нищо общо с реалността.

Как създавате усещане за автентичност, без да вмъквате ненужна романтика в отношенията на персонажите ви?

Усещането за естественост в моите филми всъщност е доста изкуствено конструирано. Това е резултат от колективните усилия на всички участници. Огромна част от знанието и житейския опит на самите актьори влиза в процеса. За мен киното винаги е означавало да приемеш, че не можеш да знаеш или контролираш всичко. Може би това е малък акт на съпротива срещу идеализирането на романтиката. Въпреки това и аз самата не съм имунизирана срещу него. Близка приятелка от Австрия все ми казва: „Боже, ти наистина си типичен германски романтик!"

Какво ви дават непрофесионалните актьори, което професионалните понякога не могат?

Решението да работя с непрофесионални актьори не е идеологическо. То произтича естествено от логиката на самия проект. Проучването е процесът на среща с хора и места и то играе ключова роля в развитието на историята. Реалността се превръща в продуктивен контрапункт на въображаемото. Мечтая да снимам сериал в България и се надявам тогава да продължим оттам, докъдето стигнахме. Наистина се събра великолепен екип.

Когато работите с хора без актьорски опит, търсите ли в тях конкретна лична история или по-скоро присъствие и енергия?

Смятам, че не става въпрос толкова за конкретна история, колкото за присъствие, за определен начин на съществуване. За мен кастингът включва въображение и проекция – усещането, че изведнъж в съзнанието ти се разгръщат множество истории.

Интересува ли ви „сивата зона" между хората, онова, което съвременното общество все по-малко е готово да приема?

Не се интересувам от ясно очертаните конфликти. Навсякъде около нас има толкова много военизирани разкази за власт и безсилие, за „горе" и „долу". По време на проучванията си обаче срещнах много хора, които живеят живота си с открито сърце - хора, носещи нещо напълно различно от елемента на насилие. Затова за мен беше важно войнственият аспект да бъде балансиран от друг разказ, който да е за приятелството и солидарността. Под това разбирам не романтичната любов, а любовта като емпатия, като стремежа да разбереш другия.

Има ли нещо в българския начин на живот, което ви е променило лично?

България плени сърцето ми. Обичам да оставям нещата отворени. Способността ми да импровизирам, да реагирам спонтанно на всичко, което се случва, ме накара да се почувствам у дома си още от самото начало. Спомням си един момент точно преди да заспя по време на снимките на „Уестърн": „По дяволите, ето ни тук, снимаме в чужда държава, на език, който не е моят, и всъщност не мога да контролирам нищо."

Тогава осъзнах, че трябва просто да скоча, да се доверя на случващото се, на подготовката, на хората около мен. На определен етап филмите започват да живеят собствен живот.