2 юни - Ден на Ботев и загиналите за свободата

На 2 юни отбелязваме Деня на Христо Ботев и отдаваме почит и на загиналите за свободата и независимостта на България. Точно по обед за подвизите им припомнят сирените, разрязващи обяда, трафика, разговорите, нечия мисъл, която няма нищо общо с историята. 

С Ботев отношенията са странни. От една страна, той е в учебниците, по стените на класните стаи, върху портрети с твърде тежки рамки, в рецитации с прекален патос и не винаги с достатъчно разбиране. От друга страна почти присъства повече като паметник, а някъде около това сме пропуснали човека.

Ботев не е онзи стерилен национален герой, когото да сложим до знамето и да оставим да прашасва в институционално спокойствие. Ботев е нервен, противоречив, понякога арогантен, понякога почти саморазрушителен. Човек, който пише така, сякаш няма време да бъде харесван.

Днес често говорим за автентичност така, сякаш сме я измислили в социалните мрежи. Всеки втори подкаст настоява да бъдем „истински", всеки трети човек онлайн продава някаква версия на личната си честност.

Не е сигурно, че Ботев би оцелял в тази екосистема. Той не е бранд, нито внимателно курирана идентичност. Не е човек, който би качил черно-бял портрет с цитат за свободата.

Той е човек, който вероятно би се вмъкнал в скандал още в първите пет минути.

Ние обичаме да подреждаме мъртвите си герои в календар. Да им поднасяме венци, да им "подаряваме" речи и предварително написани статуси.  А Ботев сигурно би развалил всяка церемония, дори 150 години по-късно.

Може би затова 2 юни е добре да ни накара да се почувстваме неудобно или поне да вникнем в същността на този човек. Ако махнем за момент училищния лак от образа му, остава един много неприятен въпрос: какво прави един човек готов да изгори живота си толкова рано и толкова съзнателно? Не в метафоричния смисъл, който използваме днес, когато говорим за „страст" към работа или към някакъв проект, а съвсем буквално.

И още по-неприятният въпрос: как изглежда нашият живот на този фон?

Да, времената са други, но Ботев има възможност да ни накара да се почувстваме чувстваме недостатъчни, докато разкрива колко лесно сме свикнали с удобството на дистанцията. Много по-лесно е да почетеш герой, отколкото да понесеш човек, който не се вписва нито в учебната тържественост, нито в политическите речи, нито в евтиния патриотизъм, който се появява всеки юни и изчезва до следващата година.

Истината е, че Ботев вероятно би имал проблем и с нас. С начина, по който говорим. С лекотата, с която превръщаме всяка идея в поза. С умението ни да бъдем цинични, без никога да рискуваме нищо.

На 2 юни сирените спират някои хора и ги оставят да се замислят. Други - не. Някой поглежда часовника си, друг се дразни, че закъснява. Някой стои мирно от навик, без изобщо да мисли.

Но в тези две минути шум на сирени една държава може би не, но много хора могат да си дадат сметка, че някога е имало личности, които са живели така, сякаш думите и действията им имат цена. И са я платили.