Кога родителят престава да бъде авторитет и става събеседник

Не всеки момент в живота на семейството идва с фанфари и отбелязване в календара. Но това, което личи е, че детето, което допреди няколко години е приемало думите ни за закон, изведнъж започва да задава въпроси. После започва да спори. След това започва да не е съгласно. И един ден осъзнаваме, че вече не можем просто да кажем: „Защото аз така казвам."

За много родители това е стряскащ момент. Не защото са изгубили влиянието си, а защото трябва да променят начина, по който го упражняват.

В ранното детство авторитетът е необходим.

Малките деца се нуждаят от ясни граници, сигурност и възрастен, който да взема решения вместо тях. Светът е твърде голям и сложен, за да могат сами да се ориентират в него. Родителят е водачът, човекът, който знае, който пази и който определя правилата.

С порастването обаче тази формула постепенно престава да работи. Не защото детето става непослушно или неблагодарно, а защото развитието му го кара да търси собствена идентичност. Психолозите отдавна описват юношеството като период на отделяне и индивидуализация. За да стане самостоятелен човек, младият човек трябва да започне да мисли различно от родителите си. Трябва да пробва собствени идеи, да взема решения и понякога да греши. Точно тук възниква напрежението.

Много родители продължават да общуват с тийнейджърите така, както са общували с тях на десет години.

Дават инструкции, изискват подчинение и очакват незабавно съгласие. А срещу себе си вече имат човек, който отчаяно иска мнението му да бъде чуто и уважено.

Парадоксът е, че колкото повече настояваме на авторитета си в този етап, толкова по-малко влияние реално имаме. Защото страхът може да осигури послушание, но рядко изгражда доверие.

Това не означава родителят да се откаже от ролята си и да стане „приятел". Децата не се нуждаят от още един приятел. Те имат нужда от възрастен, който да остане стабилен ориентир. Разликата е, че този ориентир вече не идва от позицията на абсолютната власт, а от позицията на уважението.

Събеседникът не е човекът, който винаги се съгласява. Той е човекът, който слуша.

Колко често всъщност слушаме децата си без да подготвяме следващия аргумент? Без да прекъсваме? Без веднага да обясняваме защо грешат?

Понякога тийнейджърът не търси решение. Не търси лекция. Не търси морална оценка. Търси усещането, че някой наистина се интересува от това какво преживява.

Може би най-голямата промяна настъпва, когато започнем да задаваме повече въпроси, отколкото да даваме отговори. „Какво мислиш по този въпрос?", „Как стигна до този извод?", „Какви според теб биха били последствията?"

Тези въпроси развиват умения, които нито една забрана не може да изгради – критично мислене, саморефлексия и лична отговорност.

Разбира се, разговорът не означава липса на граници. Детето може да има право на мнение, без да има право да обижда. Може да участва в решенията, без да взема всички решения. Здравословните семейства съчетават две неща, които на пръв поглед изглеждат противоположни – топлота и структура.

Колкото по-голямо става детето, толкова повече трябва да намаляваме контрола и да увеличаваме доверието. Това е трудна задача, защото изисква от родителите да понесат собствената си тревожност. По-лесно е да провериш всяка домашна работа, всяко съобщение и всяко решение. По-трудно е да позволиш на детето да носи последствията от изборите си.

Именно там започва зрелостта.

Много родители се страхуват, че ако отстъпят крачка назад, ще загубят връзката с детето си. В действителност често се случва обратното. Децата се отдалечават не когато им даваме пространство, а когато усещат, че няма смисъл да споделят. Когато всяка история завършва с критика. Когато всяка грешка се превръща в присъда. Когато разговорът прилича повече на разпит.

Най-силните отношения между родители и пораснали деца рядко се градят върху безусловно подчинение.

Те стоят върху уважение, доверие и усещането, че човек може да бъде себе си, дори когато не е съвършен. Може би затова истинският родителски успех не е детето да изпълнява всичко, което казваме. Истинският успех е след години то все още да иска да ни разказва какво му се случва. Да ни търси не защото е длъжно, а защото знае, че ще бъде чуто.

Тогава авторитетът не изчезва. Той просто се преобразява. От човек, който дава всички отговори, родителят се превръща в човек, с когото си струва да разговаряш.