Живот между две държави: Катерина Радева е „Друга“ и тук, и там

След 25 години живот и работа във Великобритания, където се утвърждава като артист в сферата на пърформанса и съвременния театър, Катерина Радева за първи път представя свой спектакъл и пред българска публика.

Макар да се завръща често у нас, едва сега тя поставя свое представление в България. На 10 юни от 19:30 часа в Регионалния център за съвременни изкуства „Топлоцентрала" ще бъде показан пърформансът „Друга" – личен, но и универсален разказ за принадлежността, миграцията и усещането да бъдеш едновременно „свой" и „чужд".

Заглавието идва от английската категория „Other" („Други"), в която често попадат хората, които не се вписват в предварително зададените идентичности. За пътя от

Художествената гимназия до сцените на Великобритания, за живота между две държави и за срещата с 16-годишното си аз Катерина Радева разказва пред нас.

Как подхождате към „Друга" – като себепознание или като някакво друго търсене?

Заглавието идва от един много конкретен момент във Великобритания. Там обичат да категоризират демографски групите по произход, възраст, идентичност. Когато става дума за етническа принадлежност, има категории като British Caribbean, British Chinese, а в Шотландия вече и Scottish Polish, защото поляците са най-голямата имигрантска общност.
В края на този списък обаче винаги има една кутийка – Other („Други"). Аз съм Other. Чувствам се тракийка, а такава категория няма. И винаги отбелязвам именно тази кутийка. Оттам идва английското заглавие Other, което преведохме като „Друга".

Коя е тази друга? Аз съм аз. Всеки човек е различен по някакъв начин, но в моя случай контекстът е, че съм различна в средата, в която живея. Истината е, че съм друга и там, и тук. Точно това присъства в спектакъла.

Повече личен или повече универсален проект е „Друга"?

Всъщност е много личен, но същевременно говори за неща, които са универсални. Темите в него съществуват дори миграцията ти да е от Пловдив до София или от Дианабад до Красно село. Представлението е за принадлежността, за това къде принадлежа, къде не принадлежа и какво всъщност означава да принадлежиш.

Това заглавие може би е и вашият отказ да принадлежите към някаква категоризация.

Абсолютно. За мен е важно да не приемаме, че човек може да бъде поставен само в една категория. Ние сме съвкупност от толкова много неща. Мога да слушам Metallica и класическа музика. Всички сме шарени и точно това е прекрасно. Колкото повече приемаме собствената си многопластовост, толкова по-любопитни ставаме и към другите.

Живеем в много поляризирано време – политически и социално. Разделени сме. А аз просто взимам тази „другост" и тичам с нея.

Заминавате от България на 16 години. Кога усетихте, че вече не сте просто студент в чужбина, а човек, който ще остане да живее там?

Никога не знаеш кога се случва това. Аз заминах за една година, а останах за много повече. Може би след университета започнах да осъзнавам какво всъщност се е случило, но дори тогава не го разбирах напълно.

Още от ранна възраст ме караха да се чувствам различна. Но на 16, 17 или 22 години не можеш да анализираш тези неща. Просто се адаптираш. После започват въпросите, свързани с това защо някъде не съм се чувствала комфортно и какво точно се е случвало.

Преди около десет години осъзнах, че не принадлежа изцяло нито на едното, нито на другото място. И тогава разбрах, че трябва сама да си създам свое пространство.

Докато правехте спектакъла, казвате, че сте се срещнали и с 16-годишното момиче, което е заминало от България. Какво ви каза тя?

Едновременно е доволна и ужасно критична. Аз имам много силен вътрешен критик. Покрай работата по „Друга" се върнах към всичките мечти, които имах тогава, към нещата, които съм искала да направя, и към въпросите какво съм изпълнила и какво не съм. Двайсет и пет години са много време.

Как тръгнахте към това изкуство? Родителите Ви са художници и реставратори. Тоест идвате от творческо семейство.

Приеха ме в Художествената гимназия и учих там до 11 клас. След това получих стипендия по обменна програма за колеж в Бат, Англия. Така че съм типичен пример за това, че крушата не пада по-далеч от дървото.

Първоначално учех графика, но един преподавател ми каза: „Защо не пробваш театрален дизайн?" Така се насочих към сценографията.
По време на следването ми хрумна да направя собствено представление. Нямах представа какво правя, но ми дадоха театъра за един ден. След това колегите започнаха да ме наричат пърформанс артист, а аз дори не знаех какво означава това.

Една преподавателка ме запозна с историята на експерименталния театър и пърформанса. Тогава за първи път видях работите на Марина Абрамович и започнах да гледам по нов начин и на Кристо. Дори инсталациите му могат да бъдат възприети като театрално действие.

Първите години бяха изцяло експериментални за мен и, разбира се, без никакви пари. После се запознах с Алистър, който е режисьор. Оттогава работим заедно и създаваме неща някъде между театър, танц и още нещо. Нарочно не се побираме в една категория.

Вие сте и партньори в живота. Как се работи с партньор?

Трудно. Идваме от много различни среди и точно разликите ни правят работата интересна. Спорим непрекъснато, но обикновено вървим към една и съща цел.

Аз мисля визуално, през образа и движението. Той мисли повече драматургично. Някъде между тези два подхода сме намерили собствен език. През 2014–2015 година направихме спектакъл, в който аз говорех на български, а той превеждаше. Танцувах много емоционално, както се танцува по българските сватби.

Къде живеете?

В малко градче, близо до Единбург, на границата между Шотландия и Англия.

„Друга" е първото представление, което поставяте у нас. Вече го показахте в Пловдив, а сега идва и в София. Съвместявате съвременен театър с фолклорни елементи. Как усещате българския фолклор от тази дистанция?

За мен фолклорът е хората и историите им. Нещо, което принадлежи на всички нас. Не ме интересува толкова точната стъпка или формата. Интересува ме онова, което носим вътре в себе си. Когато чуя български народни гласове, се разплаквам. За мен това е магия.

Фолклорът е част от мен. Няма как да не присъства в работата ми. Все едно е дали правя козунак или спектакъл – той е в ДНК-то ми.

Проблемът е, че понякога фолклорът се използва като инструмент за разделение и пропаганда. Това не ми харесва. Но се надявам хората да дойдат на „Друга" не заради фолклора, а защото са любопитни.

Този път без Алистър ли ще сте на сцената? Сама ли излизате?

Не, освен мен участва и българският изпълнител Даниел Денев. Исках да не бъда сама в този разказ, защото независимо от трудностите на миграцията, моето културно наследство винаги е било част от мен. Всъщност на сцената сме трима, но няма да издавам повече.

Когато по-рано казахте „тук и там", какво имате предвид – хората, мястото или това, което човек носи в себе си?

Всичко това заедно. И хората, и средата, и структурите, в които живеем. Ако си у дома със себе си, можеш да бъдеш у дома навсякъде. Но средата също има значение – тя позволява да видим какви възможности имаме и как ни възприемат.

Когато заминах през 1999 година, България беше почти непозната за много хора във Великобритания. Бяха минали само десет години от падането на Берлинската стена. Хората се интересуваха откъде идвам.

След приемането на България и Румъния в ЕС риториката се промени. Появиха се страхове, че имигрантите ще „вземат работните места", а това отвори пространство за много по-трудно отношение към миграцията и за възход на крайнодесни движения.

Работя в културна среда, в която все още има малко хора от Източна Европа и немалко стереотипи. Вместо да се боря с тях постоянно, избрах да си направя собствен път.

Осъзнала съм, че вероятно винаги ще бъда „друга" навсякъде. И се опитвам да се науча да живея с това.