Реално ли е възпитание към отговорност без наказания

Ако сте родител, вероятно поне веднъж сте се заклели, че няма да използвате наказания, а после сте се чули как точно това правите. Не защото сте лош родител. А защото в 19:47 часа, след работа, домашни, вечеря и спор за това кой е оставил мократа кърпа на дивана, човек започва да импровизира.

Проблемът е, че наказанията рядко учат на отговорност. Те учат на нещо друго – как да избегнеш последствията следващия път.

Отговорното дете не е това, което се страхува от санкции. То е това, което разбира връзката между своите действия и техните последствия.

Защо наказанията не работят толкова добре, колкото ни се иска

Представете си следната ситуация.

Детето забравя да си подготви раницата и сутринта се оказва без учебник. Вие се ядосвате и му забранявате телевизия за два дни.

Каква е връзката между учебника и телевизията?

Няма такава.

За детето посланието е: „Мама е ядосана и сега страдам." Не: „Трябва да бъда по-организиран."

Колкото по-отдалечено е наказанието от самата постъпка, толкова по-малък е шансът детето да научи нещо полезно от ситуацията.

Естествените последствия са най-добрият учител

Ако детето забрави спортния си екип, то няма да участва пълноценно в часа по физическо. Ако не си прибере играчките, може да не ги намери лесно след това. Ако не си напише домашното, ще трябва да обясни ситуацията на учителя.

Това не означава да оставим детето да се проваля постоянно или да го наблюдаваме злорадо с мисълта: „Сега ще видиш!"

Означава да не спасяваме всяка ситуация в последния момент.

Защото понякога именно малките неудобства учат на голяма отговорност.

Вместо „Кой е виновен?" – „Как ще го поправим?"

Когато нещо се обърка, повечето деца вече знаят, че са сгрешили.

Не е нужно да организираме допълнителна лекция с продължителност колкото директорска реч на 15 септември.

По-полезен е въпросът: „Добре, какво можем да направим сега?"

• Разлял си сок върху килима? Да вземем кърпа.
• Счупил си нещо? Да измислим как да го поправим или заменим.
• Наранил си приятел с думите си? Как можеш да се извиниш?

Така фокусът се премества от вината към решението.

А точно това правят отговорните хора. Давайте възможност за избор. Колкото повече решения взема едно дете, толкова повече се учи да носи отговорност за тях.

Не става дума за въпроси от типа „Искаш ли да си измиеш зъбите?" Защото всички знаем какъв ще е отговорът.

По-скоро: „Ще си измиеш зъбите преди или след душ?" или „Ще започнеш с математиката или с българския?"

Изборът дава усещане за контрол, а контролът води до поемане на отговорност.

Позволете на детето да бъде полезно

Понякога, в желанието си всичко да стане по-бързо и по-добре, ние вършим всичко сами. Подреждаме стаята. Събираме чиниите. Приготвяме раницата. Напомняме за всичко. После се чудим защо детето не поема инициатива.  Истината е, че отговорността не се учи с лекции. Тя се упражнява. 

Да, петгодишното дете ще сгъне дрехите така, че да изглеждат като пострадали в битка. Да, десетгодишното вероятно ще измие чиниите с ентусиазма на човек, който чисти затворническа килия. Но именно в тези малки задачи се изгражда усещането: „Аз мога да допринасям."

Бъдете пример, колкото и да е досадно

Една от най-неприятните истини в родителството е, че децата слушат малко, но наблюдават постоянно.

Ако искаме те да поемат отговорност за грешките си, трябва и ние да можем да кажем: „Сгреших.", „Извини ме.", „Забравих.", „Ще го поправя."

Не е особено героично, но е изключително възпитателно. Отговорността не се появява магически на 18-ия рожден ден, заедно с личната карта и желанието да си подреждаш чорапите.

Тя се изгражда бавно – чрез малки решения, малки грешки и малки последствия. Без наказания и унижения, нито са необходими битки за надмощие.

Просто е важно да се заредим с много търпение и постоянство. Ясно е, че това понякога, дори ако сме честни - почти винаги, е доста по-трудно от това да забраниш телефона за три дни. Но пък работи значително по-добре.