Защо постоянните забрани понякога дават обратен ефект

Ако трябва да сме честни, голяма част от родителството минава под знака на думата „не". Не пипай. Не тичай. Не скачай. Не крещи. Не прекъсвай. Не се катери. Не се цапай.

Понякога дори не осъзнаваме колко често я използваме. Денят започва с „Не забравяй да си измиеш зъбите" и завършва с „Не ставай от леглото". И макар че повечето от тези забрани идват от добро място – желанието да пазим, възпитаваме и насочваме децата си – прекаленото им използване може да доведе до резултат, който е точно обратният на очаквания.

Много родители се оплакват, че детето сякаш не ги чува.

Повтарят едно и също десет пъти, а ефект няма. Истината е, че това невинаги е проява на непослушание. Понякога е просто знак, че забраните са станали толкова много, че са се превърнали във фонов шум.

Когато детето постоянно чува какво не трябва да прави, след време мозъкът му започва да филтрира тази информация. По същия начин, по който спираме да чуваме тиктакането на часовника или шума на улицата. Думата „не" губи своята тежест, защото присъства навсякъде.

Проблемът е, че забраната сама по себе си рядко учи на поведение.

Тя спира действие, но не показва какво трябва да се случи вместо него. Когато кажем на едно дете: „Не тичай", за нас е очевидно, че трябва да върви по-бавно. За него обаче това невинаги е ясно. То разбира какво не е позволено, но не знае каква е алтернативата.

Затова специалистите по детско развитие все по-често препоръчват да заменяме част от забраните с конкретни насоки. Вместо „Не тичай" можем да кажем „Върви спокойно". Вместо „Не крещи" – „Кажи ми го с тих глас". Вместо „Не хвърляй играчките" – „Сложи ги в кутията".

Разликата изглежда малка, но всъщност е огромна. В първия случай детето получава стоп знак. Във втория – посока.

Съществува и друг интересен психологически механизъм.

Колкото повече забраняваме нещо, толкова по-интересно започва да изглежда то. Това не важи само за децата. Важи и за възрастните.

Ако поставим табела „Не пипай", почти автоматично започваме да се чудим какво толкова има там. При децата любопитството е още по-силно, защото именно чрез изследване те опознават света.

Когато кажем: „Не отваряй този шкаф", без да обясним защо, много често постигаме обратния ефект. Шкафът внезапно се превръща в най-интересното място в дома.

Разбира се, това не означава, че трябва да премахнем всички правила.

Децата имат нужда от граници. Те се чувстват по-сигурни, когато знаят кое е позволено и кое не. Въпросът не е дали да има ограничения, а колко са те и как ги представяме.

Когато всяка дребна ситуация е посрещната със забрана, детето започва да живее в свят, изпълнен с ограничения. В един момент то може да реагира по два начина. Или става прекалено зависимо от указанията на възрастните и се страхува да взема самостоятелни решения, или започва да се противопоставя на всичко, просто защото има нужда от повече свобода.

Нито една от тези крайности не помага за изграждането на уверен и отговорен човек.

Една от най-полезните стратегии е да си зададем въпроса дали всяка забрана е наистина необходима. Опасно ли е това, което прави детето? Наранява ли някого? Или просто не ни харесва особено?

Понякога има голяма разлика между нещо, което е рисковано, и нещо, което просто ни създава неудобство.

Например скачането по локвите рядко е добра новина за чистите дрехи, но също така е част от детството. Разхвърляните играчки са досадни, но не са жизненоважен проблем. Ако запазим категоричните „не"-та за наистина важните ситуации, те ще имат много по-голяма тежест.

Полезно е също да предлагаме избор. Вместо да казваме единствено какво е забранено, можем да покажем какво е приемливо. „Не скачай на дивана" лесно може да се превърне в „Ако искаш да скачаш, можеш да го направиш върху постелката". Така детето усеща, че нуждата му е разбрана, а не просто отхвърлена.

Може би най-трудният урок за родителите е, че възпитанието не е непрекъснат контрол.

То е постепенно предаване на отговорност. А това означава да позволим на детето да прави избори, да допуска грешки и понякога да се учи чрез собствения си опит.

Никой не става самостоятелен, ако през цялото време някой му казва какво да не прави.

В крайна сметка децата имат нужда от граници, но също толкова силно имат нужда и от доверие. Те трябва да знаят, че има правила, но и че могат да изследват света в рамките на тези правила.

Затова следващия път, когато усетите, че на върха на езика ви стои поредното „не", опитайте да се запитате: какво всъщност искам да научи детето ми от тази ситуация?

Много често отговорът се оказва по-полезен от самата забрана.