Защо наказанията губят ефект в пубертета

Има един момент в живота на почти всеки родител, когато добре познатите методи внезапно спират да работят.

Детето, което преди се е впечатлявало от забраната за телевизия или е побързвало да поправи поведението си след едно строго предупреждение, изведнъж започва да реагира по съвсем различен начин. Спорът става по-дълъг. Погледът е по-предизвикателен. Отговорите са по-кратки. А наказанията, които някога са давали резултат, сякаш вече нямат особено значение.

Тогава много родители стигат до извода, че тийнейджърът е станал инатлив, непокорен или просто неуважителен.

Всъщност пубертетът е период, в който детето не просто расте физически. То започва да изгражда собствена идентичност. Започва да се отделя психологически от родителите си и постепенно да се превръща в самостоятелен човек. Именно затова част от инструментите, които са работили в детството, започват да губят силата си.

Не защото детето е лошо. А защото развитието му навлиза в нов етап.

Когато едно малко дете наруши правило, наказанието често има ясен ефект. То зависи в голяма степен от възрастните, търси тяхното одобрение и възприема родителя като основен авторитет.

При тийнейджърите ситуацията е различна. На преден план започват да излизат приятелите, собственото мнение и нуждата от независимост. Колкото повече младият човек усеща, че някой се опитва да контролира всяка негова стъпка, толкова по-силно може да бъде желанието му да се противопостави.

Понякога дори не защото не е съгласен с правилото, а защото има нужда да покаже, че вече не е малко дете.

Това е една от причините наказанията да започват да губят ефективност.

Колкото повече натиск усеща тийнейджърът, толкова по-вероятно е да премине в режим на защита. Вместо да се замисли върху поведението си, той започва да се концентрира върху самото наказание и върху чувството, че е бил третиран несправедливо.

Тогава разговорът престава да бъде за проблема и се превръща в битка за власт.

А в битките за власт рядко има победители.

Много родители разпознават този сценарий. Наказват детето, защото е нарушило правило. То се ядосва. Следват спорове, тряскане на врати, обвинения и дни на напрежение. В крайна сметка никой не е научил нищо ново, но отношенията са пострадали.

Психолозите отдавна обръщат внимание на още нещо важно – наказанието може да спре поведението за кратко, но невинаги учи на отговорност.

А това са две различни неща. Да вземеш телефона на тийнейджъра за една седмица може временно да прекрати определено поведение. Но не гарантира, че той е разбрал защо е възникнал проблемът и как може да постъпи по-добре следващия път.

Отговорността се изгражда много по-успешно чрез разбиране на последствията, отколкото чрез страх от наказание.

Това не означава, че правилата трябва да изчезнат. Напротив.

Тийнейджърите имат нужда от граници също толкова, колкото и по-малките деца. Разликата е, че вече не приемат правилата автоматично. Те искат да разберат причините зад тях. Искат да бъдат чути. Искат да участват в разговора.

Колкото и изненадващо да звучи за някои родители, именно диалогът започва да работи по-добре от наказанието.

Например вместо автоматично да отнемем телефона след нарушено правило, може да започнем с въпроса:

„Според теб какво се случи и как можем да избегнем това следващия път?"

Подобен разговор изисква повече време и търпение. Понякога дори повече нерви. Но има един голям плюс – развива умения, които ще бъдат полезни и когато родителят вече няма да е наблизо.

Защото истинската цел на възпитанието не е детето да се държи добре само когато го наблюдаваме.

Целта е да взема добри решения и когато е само.

Разбира се, има ситуации, в които последствията трябва да бъдат ясни и конкретни. Ако тийнейджърът системно нарушава уговорки, не спазва часове за прибиране или злоупотребява с доверието на родителите си, реакция е необходима.

Но най-добрите последствия обикновено са логически свързани с поведението.

Ако не се грижи за телефона си и го поврежда постоянно, може да участва в плащането на ремонта. Ако закъснява многократно, може временно да има по-малко свобода при организирането на излизанията си.

Така фокусът остава върху отговорността, а не върху наказанието като форма на контрол.

Може би най-трудното за приемане е, че през пубертета авторитетът вече не идва автоматично от ролята на родител. Той се изгражда чрез отношенията.

Тийнейджърите рядко слушат само защото им е наредено. Много по-често слушат хора, които уважават, на които вярват и с които се чувстват свързани.

Затова, колкото и парадоксално да звучи, в пубертета влиянието често идва не от по-суровите наказания, а от по-силната връзка.

Именно тя създава средата, в която младият човек започва да носи отговорност не защото се страхува от последствията, а защото разбира смисъла на правилата.

А това е много по-стабилна основа за бъдещия възрастен, отколкото който и да е забранен телефон или отменено излизане.