Преди години родителите се тревожеха основно за това с кого общуват децата им в училище, на улицата или в квартала. Днес обаче голяма част от социалния живот на подрастващите се случва на друго място – в социалните мрежи. Там те общуват, забавляват се, търсят информация, следват любимите си личности и изграждат представата си за света.
Проблемът е, че заедно с всичко полезно, което предлагат тези платформи, те носят и нещо друго - непрекъснато сравнение. А когато си на 12, 13 или 15 години и все още изграждаш представата за себе си, това сравнение може да има много по-силен ефект, отколкото предполагаме.
Няма нищо необичайно в това хората да се сравняват с околните.
Всички го правим. Разликата е, че предишните поколения са се сравнявали с няколко десетки души от своето ежедневие. Днешните деца се сравняват с хиляди хора всеки ден.
Само с няколко движения на пръста пред тях се появяват снимки на красиви лица, перфектни тела, екзотични пътувания, луксозни домове, успехи, награди и привидно безупречен живот. И макар възрастните да знаем, че това е само малка част от реалността, за едно дете или тийнейджър границата между реалното и показаното невинаги е толкова ясна.
Много деца започват да вярват, че животът на всички останали е по-интересен, по-вълнуващ и по-щастлив от техния собствен.
Докато те стоят вкъщи и учат за контролно, някой друг е на концерт. Докато те се чувстват несигурни за външния си вид, някой друг изглежда безупречно на всяка снимка. Докато те се тревожат дали са достатъчно харесвани, изглежда, че другите получават стотици реакции и коментари.
Така постепенно се появява едно усещане, което психолозите наблюдават все по-често при подрастващите – чувството, че не си достатъчен.
Не достатъчно красив. Не достатъчно популярен. Не достатъчно успешен. Не достатъчно интересен.
Особено труден е периодът на пубертета.
Това е възраст, в която мнението на връстниците започва да има огромно значение. Самочувствието все още е крехко, а нуждата от приемане и принадлежност е изключително силна. Именно тогава социалните мрежи могат да се превърнат в своеобразно огледало, в което детето непрекъснато търси потвърждение за собствената си стойност.
Един от най-сериозните проблеми е, че одобрението вече може да бъде измерено. Колко лайка има снимката? Колко последователи? Колко коментара? Колко гледания?
Неща, които за възрастните изглеждат като обикновени числа, за много деца се превръщат в оценка за собствената им значимост.
А когато самочувствието започне да зависи от външно одобрение, то става изключително нестабилно. Един ден детето се чувства уверено, защото публикацията му е получила много внимание. На следващия се чувства разочаровано, защото реакциите са по-малко от очакваното.
Особено силно влияние оказва съдържанието, свързано с външния вид. Много момичета започват още в ранна възраст да сравняват лицето, косата, фигурата и кожата си с това, което виждат онлайн. Само че голяма част от тези изображения са обработени с филтри, професионално осветление или специални приложения за редакция.
Парадоксът е, че децата често сравняват истинската си външност с нечия внимателно редактирана версия. А това е сравнение, което никой не може да спечели.
Все по-често подобен натиск изпитват и момчетата.
Те също са изложени на постоянни послания как трябва да изглеждат, колко мускулести трябва да бъдат, какви успехи трябва да постигат и какъв живот трябва да водят.
Затова темата за социалните мрежи не е само въпрос на екранно време. Тя е въпрос на психично здраве, самооценка и начин на мислене.
Много родители реагират инстинктивно с ограничения и забрани. И понякога това е необходимо. Но забраната сама по себе си рядко решава проблема. Рано или късно детето ще има достъп до социални мрежи. Много по-важно е да има уменията да ги използва разумно.
То трябва да се научи да разпознава филтрите.
Да разбира, че снимките не показват целия живот на човека отсреща. Да осъзнава, че зад една перфектна публикация може да стоят десетки неуспешни кадри, професионална обработка и внимателно подбран момент.
Най-доброто, което родителите могат да направят, е да говорят. Не само за опасностите в интернет, а за чувствата, които социалните мрежи предизвикват.
Понякога един прост въпрос може да отвори много по-важен разговор от всяка забрана:
„Как се чувстваш, когато гледаш тези профили?"
„Случва ли ти се да се сравняваш с други хора онлайн?"
„Как мислиш, това, което виждаш, показва ли целия живот на този човек?"
Подобни разговори помагат на детето да развива критично мислене и да поставя под въпрос това, което вижда на екрана.
Но може би най-важното се случва извън телефона.
Самочувствието не се изгражда в социалните мрежи. То се изгражда в реалния живот. В спорта, в приятелствата, в хобитата, в успехите и неуспехите, в усещането, че си добър в нещо и че си ценен за хората около себе си.
Дете, което има реални интереси, истински приятелства и усещане за собствените си способности, е много по-малко зависимо от виртуалните оценки. То може да използва социалните мрежи за забавление и комуникация, без да поставя собствената си стойност в ръцете на алгоритмите.
Защото в крайна сметка най-важното не е колко харесвания е получила една снимка. Най-важното е как се чувства детето със самото себе си, когато затвори приложението и остави телефона настрана.
А това самочувствие се изгражда много по-бавно, но и много по-сигурно – чрез любов, подкрепа, реални преживявания и усещането, че си достатъчен такъв, какъвто си.
Коментари (0)
Вашият коментар