Някои периоди в живота, през които сякаш ставаме най-големите си критици. Поглеждаме се в огледалото и виждаме само недостатъци. Припомняме си грешките, които сме допуснали, вместо нещата, с които можем да се гордеем. Сравняваме се с други хора и неизменно стигаме до извода, че те се справят по-добре, изглеждат по-добре или живеят по-добре от нас.
Това е много по-често срещано, отколкото изглежда. Повечето хора поне веднъж са минавали през период, в който не са се чувствали достатъчно добри. Разликата е, че рядко говорим за тези моменти. Много по-лесно е да показваме увереност пред света, отколкото да признаем, че понякога не харесваме човека, който виждаме в огледалото.
Проблемът е, че когато подобни мисли се задържат дълго време, започват да влияят на всичко.
На самочувствието ни, на отношенията ни с другите, на решенията, които вземаме, и дори на мечтите, които си позволяваме да имаме. Защото човек, който не вярва в собствената си стойност, много по-трудно ще повярва, че заслужава успех, любов или щастие.
Една от най-големите заблуди е, че увереният човек винаги се харесва.
Че никога не се съмнява в себе си и не преживява моменти на несигурност. Истината е далеч по-различна. Всеки има дни, в които се чувства недостатъчно добър. Всеки има качества, които би искал да подобри. Всеки допуска грешки, за които съжалява.
Разликата не е в липсата на съмнения.
Разликата е в начина, по който се отнасяме към себе си в тези моменти.
Много хора разговарят със себе си по начин, по който никога не биха разговаряли с близък приятел. Ако приятел направи грешка, вероятно бихте му казали, че всеки греши и че това не го определя като човек. Ако обаче вие допуснете същата грешка, е възможно да се обвинявате с дни или седмици.
Точно тук започва проблемът. Постепенно вътрешният критик става толкова силен, че започваме да приемаме думите му за абсолютна истина. Всяка неуспешна ситуация се превръща в доказателство, че не сме достатъчно добри. Всеки чужд успех се превръща в напомняне за собствените ни недостатъци.
Затова една от най-полезните стъпки е просто да започнем да наблюдаваме как говорим на себе си.
Следващия път, когато се хванете, че се критикувате, спрете за момент и се запитайте: „Бих ли казал това на човек, когото обичам?"
Ако отговорът е „не", вероятно не е нужно да го казвате и на себе си.
Голяма роля за негативното отношение към самите нас играе и постоянното сравняване с другите. Особено днес, когато прекарваме толкова много време в социалните мрежи, е лесно да останем с впечатлението, че всички останали са по-щастливи, по-красиви и по-успешни.
Само че сравненията почти никога не са честни.
Ние сравняваме собствените си съмнения с чуждата увереност. Сравняваме трудните си дни с чуждите най-хубави моменти. Сравняваме реалния си живот с внимателно подбрани снимки и публикации.
Не е чудно, че в подобно състезание почти винаги се чувстваме губещи.
Вместо да се питате защо не сте като някой друг, опитайте да се запитате какво можете да научите от него. Тази малка промяна в мисленето често прави огромна разлика. Защото вдъхновението ни помага да растем, докато сравняването ни кара да се чувстваме по-малки.
Полезно е също така да си припомняме, че стойността на един човек никога не се определя само от една област в живота му.
Понякога сме склонни да свеждаме цялата си самооценка до работата си, до външния си вид или до една връзка. Ако там нещо не върви добре, започваме да вярваме, че целият ни живот е провал.
Но човекът, който сте, е много повече от работната ви позиция, от числото на кантара или от това дали в момента сте във връзка.
Може би не сте там, където искате да бъдете професионално, но сте добър приятел. Може би преминавате през труден период, но сте човек, на когото другите могат да разчитат. Може би имате несигурности, но същевременно притежавате качества, които правят живота на хората около вас по-добър.
Едно полезно упражнение е да отделите десет минути и да запишете качествата си. Не постиженията. Не дипломите. Не материалните неща.
Качествата.
Добрина. Чувство за хумор. Честност. Търпение. Съпричастност. Лоялност. Любопитство. Упоритост.
За много хора това упражнение се оказва изненадващо трудно. Свикнали сме толкова много да забелязваме недостатъците си, че понякога забравяме хубавите неща в себе си.
Ако не можете да измислите достатъчно качества, попитайте близък човек какво харесва във вас. Често околните виждат наши силни страни, които самите ние отдавна сме спрели да забелязваме.
Може би най-важното е да приемем, че не е нужно да станем съвършени, за да започнем да се харесваме.
Много хора живеят с мисълта, че ще се почувстват добре със себе си, когато отслабнат, когато получат по-добра работа, когато намерят партньор или когато постигнат следващата голяма цел.
Само че този момент постоянно се измества напред. Винаги се появява още нещо, което трябва да поправим или постигнем.
Истинското самоуважение не идва, когато животът ни стане идеален. То идва, когато започнем да приемаме себе си като човек, който има право да расте, да греши, да се променя и да не бъде съвършен.
Защото в крайна сметка никой от нас не е завършен проект. Всички сме в процес на развитие.
И ако в момента не се харесвате особено много, това не означава, че с вас има нещо нередно. Може би просто е време да започнете да се отнасяте към себе си с малко повече разбиране и с малко по-малко строгост.
Защото човекът, с когото прекарвате всяка минута от живота си, сте самите вие. А тази връзка заслужава същата грижа, търпение и доброта, които давате на хората, които обичате най-много.

Коментари (0)
Вашият коментар