Човекът, който заслужаваме, и човекът, когото избираме

Сигурно няма човек, който поне веднъж в живота си да не е поглеждал назад към някоя връзка и да не се е питал: „Как точно се озовах тук?". Не защото другият е бил лош човек. Не защото всичко е било грешка. А защото в един момент осъзнаваш, че си дал много повече, отколкото си получил. Че си правил компромиси, които никога не си мислил, че ще правиш. Че си чакал неща, които е трябвало да идват естествено. И най-вече – че си се опитвал да бъдеш разбран от човек, който сякаш говори съвсем различен емоционален език.

Странното е, че когато подобна история приключи, почти винаги се намира някой, който да каже: „Ти заслужаваш повече." Обикновено това са приятелите ни, които отстрани са виждали неща, които ние сме отказвали да забележим. Тогава тези думи звучат малко кухо, защото сърцето още боли и защото в този момент не мислим какво заслужаваме. Мислим за човека. За липсата му. За хубавите моменти. За всичко, което е можело да бъде.

За избора

С времето обаче започваш да разбираш, че въпросът не е толкова кого заслужаваш, а защо избираш точно определени хора. Това е една от онези неудобни теми, които рядко обсъждаме. Много по-лесно е да кажем, че просто не сме имали късмет. Че сме попаднали на неподходящ човек. Че съдбата не е била на наша страна. Само че понякога, ако сме достатъчно честни със себе си, ще забележим, че историите ни имат странна прилика помежду си.

Различни лица, професии, характери. И все пак накрая остава едно и също усещане. Че отново сме се борили за внимание. Че отново сме чакали някой да стане по-емоционално достъпен. Че отново сме вярвали, че ако бъдем достатъчно търпеливи, достатъчно разбиращи и достатъчно любящи, нещата ще се подредят.

Тук психологията има едно много интересно обяснение. Хората не избират любовта само с разума си. Избираме я през опита си, през раните си, през всичко онова, което сме научили за отношенията много преди да започнем да създаваме собствени връзки. Неслучайно често се чувстваме привлечени не от хората, които са най-подходящи за нас, а от хората, които по някакъв начин ни изглеждат познати.

А познатото невинаги е здравословно.

Понякога човекът, който ни кара да се чувстваме несигурни, ни се струва вълнуващ. Понякога човекът, който е трудно достъпен, изглежда по-ценен. Понякога бъркаме емоционалната въртележка с голямата любов. И колкото повече порастваме, толкова по-ясно виждаме колко лесно е да объркаш спокойствието със скука и тревожността със страст.

Истината е, че когато срещнем човек, който е последователен, честен и ясен в чувствата си, често дори не го разпознаваме веднага като нещо специално. Свикнали сме с драмата. Свикнали сме с несигурността. Свикнали сме с това да анализираме всяко съобщение и всяка промяна в тона. А здравите отношения обикновено не изискват подобни усилия. Те не са безпроблемни, но не те карат непрекъснато да се чудиш къде се намираш.

Мисля, че това е едно от най-големите осъзнавания, които идват с възрастта. Любовта не трябва постоянно да бъде доказвана. Не трябва всеки ден да се чудиш дали си достатъчно важен. Не трябва да се страхуваш, че ако покажеш слабост, другият ще загуби интерес. Истинската близост не се изгражда върху несигурност. Тя се изгражда върху доверие. Върху усещането, че можеш да бъдеш напълно себе си и пак да останеш обичан.

Човекът, който заслужаваме

Може би затова човекът, който заслужаваме, рядко е най-загадъчният или най-драматичният човек в стаята. По-често е този, до когото постепенно започваме да се чувстваме спокойни. Този, който не изчезва, когато стане трудно. Този, който умее да разговаря, вместо да наказва с мълчание. Този, който не превръща любовта в състезание по търпение.

И може би истинската зрелост не идва в момента, в който открием идеалния партньор. Идва в момента, в който спрем да преследваме хора, които ни карат да се съмняваме в собствената си стойност. Когато престанем да вярваме, че любовта трябва да бъде трудна, за да бъде истинска. Когато започнем да избираме не това, което ни разтърсва, а това, което ни носи вътрешен мир.

Тогава разликата между човека, който заслужаваме, и човека, когото избираме, започва постепенно да изчезва. И това може би е един от най-хубавите подаръци, които правим на себе си. Не защото гарантира, че никога повече няма да бъдем наранени, а защото най-накрая започваме да вярваме, че заслужаваме любов, в която не трябва непрекъснато да се борим за мястото си.