Кирил Серебренников в София: Войната е самоубийство за Русия

„Оказа се, че и през XXI век могат да се водят войни за територии. Територии, които вече не представляват никаква ценност. Още повече, когато става дума за земя, която е опожарена и опустошена. Докато живеем във век, който иска да бъде дигитален, век на пробива към други светове, на полета към звездите, всеки ден слушаме как една армия превзема някакво село, друга армия не го дава, а хората загиват. Това е чудовищна кървава сеч и тя няма край."

С тези думи руският режисьор Кирил Серебренников коментира войната в Украйна по време на срещата си с публиката в Народен театър "Иван Вазов". Той гостува у нас по повод "Световен театър в София". В рамките на публичната дискусия под наслов Framing Freedom режисьорът коментира работата си на сцената и в киното, както и последните процеси, разтърсили света, а във филмотечно кино „Одеон" е организирана панорама с негови филми.

Кирил Серебренников

Серебренников е едно от знаковите имена в съвременното европейско кино и театър. Напуска Русия през 2022 г. след началото на войната, за да съхрани, по собствените му думи, „свободата на артиста" и „свободата на творчеството". Днес работи в Германия, Австрия и Швейцария, но продължава да снима филми на руски език и да поставя спектакли за хора, отказващи да се подчинят на наложените обществени правила.

За театъра и езика

По повод работата му в Европа, режисьорът коментира процеса да работи на сцената на чужд език. „В операта виждам как певци от най-различни страни могат да се съберат на една сцена и като представители на най-различни култури, прекрасно всички заедно да изпълнят музиката. Ние през цялото време седим в някакви клетки. Защо да не можем да споделяме това, което знаем и умеем, с повече хора, без да мислим за принадлежността към някаква езикова група?"

Той обясни, че с появата на титрите, езиковата бариера и на сцената пада, а съвременните технологии успяват да преодолеят и неудобството да се гледа само в тях, вместо самия спектакъл, след като преводът може да се слуша в слушалки или да е интегриран в самото действие на сцената.
„Театърът реши проблема с езика. И във връзка с това за нас са открити всякакви граници. Театърът престава да бъде национално и се превръща в интернационално явление. Това е много важно, защото културата трябва да принадлежи на общността от хора. Ние знаем нашите езици, за да намерим начин да узнаем други езици. За да намерим начин да общуваме."

Серебренников допълни, че днешното общество се променя с многообразието си и това важи и за езиковите качества. Театърът като отражение на живота, реагира на това. "Приемам хора с най-различна идентичност, включително и езикова. Единствената мярка за мен е талантът." Режисьорът даде пример с „Лято" и търсенето на актьор за ролята на Виктор Цой.

„Проверих всички хора с източна външност. Всички руснаци. Когато тръгнах да ги моля да си присвиват очите, усетих, че трябва да спра. Виктор беше висок. Кореец. Не таджик, не узбек, не китаец. Той беше кореец. Това е специфичен типаж. Трябваше да взема човек от Корея. По възможност не от Северна Корея."

Така ролята получава южнокореецът Тео Ю. „Имах коз в ръкава. Знаех, че гласът на Цой ще бъде момче от Якутия, което имитираше пеенето му. После намерихме Денис Клявер - знаменит певец, който се обърна към нас и каза: „Аз съм фен на Цой и с неговия глас разговарям с жена си."

"Корейска звезда, тракторист от Якутия и трети човек, който говори. Трима души образуваха един Цой."

За хората и против обобщенията

Режисьорът обясни и защо не харесва обобщенията. „Винаги се боя от думи като руснаци, американци, французи, немци, българи. Няма едни и същи българи. Както няма едни и същи французи. В Париж са едни, в Бордо други, в Марсилия трети. Предпочитам да общувам с конкретния човек. С неговата същност, с неговата личност, с неговата лична история. За мен е принципно важно да не деля хората по националности."

Серебников си спомни и за руски хуморист, който получил огромна популярност в  родината му, разказвайки колко са тъпи американците. Публиката се смеела. Но Серебренников работел в Америка и виждал истинските американци. „Веднага щом у човека се появят повече знания за това, че светът е сложен, той престава да вярва на тази глупава пропаганда."

За войната

Режисьорът не пропусна и темата за войната. Нарече я "ужасна, и самоубийствена", повлияла не само на хората в Русия и Украйна, но и в другите страни. "Оказва се, че през XXI век могат да се водят войни за територии, които в общи линии вече не представляват никаква ценност. Още повече тези, които Русия в течение на пет години не може да вземе. Това е вече изгорена земя. Чудовищна кървава сеч. И на това, за съжаление, няма край."

По думите му, това влияе фатално на Русия, докато в Украйна помага за израстването на самосъзнанието. "Страната се сплоти, укрепна, появи се смисъл и нова идентичност. В Русия това е провал. Затова  наричам войната самоубийство".

Разказа, че помни период, в който изглежда, че страната ще поеме по друг път. "Имаше надежди, документи от 2006 година, свързани с демокрацията, макар и суверенна. Имаше и момент на протест, в който самата културна общност усещаше потенциал за развитие. После тези надежди лека-полека се сведоха до своята противоположност и катастрофираха. В един момент изборът беше сведен до две възможности - емиграция или оставане с цената на тежък компромис."

За свободата и „емиграция"-та

 Въпреки че от пет години не живее в Русия, Серебренников не обича думата „емиграция". Нарече се "противник на тази концепция". "Първата вълна на руската емиграция чакаше десет или двайсет години съветската власт да се разпадне. После, през 1937 година, вече беше ясно, че обратен път няма. После беше съветската емиграция, когато хората си заминаваха в едната посока и знаеха, че късат напълно всички връзки. Но днес не е така."

При пристигането му в Берлин, намира в магазин руска книга и купува автори, които не са под цензура. "Има пътища да се предават книги", казва той - "А какво да кажем за електронния начин и за общуването с хората, които останаха там. Да, властите правят всичко възможно, за да бъде това трудно. Блокират интернет, VPN, ограничават всичко, което могат. Но все едно не се чувстваш напълно отрязан от езика, от културата, от приятелите. Друг е въпросът, че хората, които останаха там, започват да се държат като в Съветския съюз. Боят се да кажат нещо по телефона. Боят се да общуват с нас, заминалите. Боят се да напишат нещо в социалните мрежи."

И завърши темата с емиграцията така: „Затова ние не сме за емиграция. Ние искаме да се съхраним, да съхраним свободата на артиста, да съхраним свободата на творчеството. Ние искаме да съхраним възможността да работим така, както сме свикнали и както искаме. И това е основната причина за заминаването."

За общностите и единаците

В неговите филми рядко става дума за общности. Става дума за единаци. Или както той казва, става дума за човек или фигура, която с всички общности се намира в конфронтация, в конфликт. "Той или е герой на висока трагедия, който загива, или дава своята кръв. Или обратното като Менгеле - злодей, който се опитва да се разтвори в общността, за да се скрие".

Все пак има една общност, за която говори с особена привързаност.
„Нашата компания в Берлин се нарича Kirill & Friends. Идеята за приятелството ми се струва фундаментална. Мразя сборищата, защото в тях всички връзки между хората са илюзорни. А приятелството е връзка, основана на уважение, на чувство, на желание да се подкрепят един друг и, включително, на любов. Можеш да се разведеш с жена си, ако тя не е станала твой приятел, но приятел не можеш да предадеш."

Той коментира и самотата като европейско екзистенциално изобретение, описано от Сартр. Но потвърди, че се чувства комфортно в своята самота, особено при наличието на приятели.

Репресиите в изкуството и бъдещето

 След като напуска Русия, Кирил Серебренников казва, че е по-беден, но се чувства и по-щастлив, защото работи това, което иска.

"Вече никакви европейски режисьори не ходят в Русия, сподели още той. - Един мой приятел художник ми разказа как е направил инсталация на покрива на една сграда. Това беше независима галерия, но за беда наоколо имаше храмове. Когато зрителите започнали да снимат скулптурите му, на фона винаги се виждали кръстове. А това в Русия е наказателно престъпление. Не може нищо да стои пред църква. Галеристката цяла нощ събирала изложбата и я скрила в подземието, за да избегне затвора. Ние работим в Европа, имаме наситен живот и вървим напред. Но не може да се върви напред, гледайки назад".