Как да възпитаме емоционално интелигентни деца

Напоследък много се говори за емоционалната интелигентност и понякога човек остава с впечатлението, че това е поредната модерна теория, която обещава да реши всички проблеми на родителството. Днес четем за нея в книги, слушаме я в подкасти и я срещаме във всяка втора статия за възпитание. Само че зад този иначе малко сложен термин стои нещо много човешко и много старо – умението да разпознаваме чувствата си, да ги приемаме, да ги изразяваме по подходящ начин и да разбираме какво преживяват хората около нас.

Ако трябва да сме честни, това никак не е лесно дори за възрастните.

Колко често казваме, че сме ядосани, а всъщност сме наранени? Колко пъти твърдим, че сме добре, защото не ни се обяснява? Колко често очакваме околните да разберат какво ни има, без сами да можем да го формулираме? Ако ние, с целия си житейски опит, понякога се лутаме в собствените си емоции, няма как да очакваме от едно дете да се справя с тях без чужда помощ.

Дълго време възпитанието беше свързано преди всичко с дисциплината.

Детето трябваше да слуша, да бъде възпитано, да се държи добре пред хората и да не създава проблеми. Чувствата му рядко бяха в центъра на вниманието. Много от нас са израснали с реплики като: „Няма за какво да плачеш", „Не се дръж като бебе", „Стегни се" или „Стига си се ядосвал". Родителите ни не са били лоши родители. Те просто са възпитавали така, както са били възпитавани и самите те.

Днес обаче все повече разбираме, че потиснатите емоции не изчезват. Те не се изпаряват само защото сме казали на детето да не плаче. Напротив – остават някъде дълбоко в него и с времето могат да се превърнат в тревожност, несигурност, гняв или трудност да създава близки отношения.

Това не означава, че трябва да отглеждаме деца, които са в центъра на вселената и чиито чувства оправдават всяко поведение.

Напротив. Емоционалната интелигентност няма нищо общо с липсата на граници. Тя означава детето да разбере, че има право да се ядоса, но няма право да удря. Има право да е разочаровано, но няма право да обижда. Има право да се страхува, но постепенно трябва да се научи да преодолява страховете си.

Тази разлика изглежда малка, но всъщност е огромна. Може би най-важното, което можем да направим, е да престанем да се страхуваме от детските емоции. Защото много родители се плашат. Плашат се от плача, от истериите, от гнева, от тревогите. Искат бързо да успокоят детето, да го разсеят, да решат проблема вместо него.

Представете си едно дете, което се прибира от училище разстроено, защото приятелите му не са го включили в играта. Най-често срещаната реакция е да кажем: „Е, голяма работа, утре ще играят с теб" или „Не им обръщай внимание". Понякога дори започваме да се ядосваме вместо него и сме готови веднага да се обадим на учителката, да поговорим с другите родители или да намерим виновник.

Само че детето рядко има нужда от това. 

То има нужда някой да признае чувствата му. Да му каже: „Разбирам, че ти е мъчно." Тези думи може да изглеждат незначителни, но всъщност правят нещо много важно – показват на детето, че чувствата му са истински и че не трябва да се срамува от тях.

Всъщност едно от най-ценните умения, които можем да му дадем, е способността да назовава емоциите си. Защото когато едно дете не знае какво му се случва, то често го показва чрез поведението си. Малките се тръшкат, крещят и хвърлят играчки. По-големите стават раздразнителни, затварят се в стаята си или започват да отговарят грубо.

Ние виждаме поведението и реагираме на него.

А много по-полезно би било да се запитаме какво стои зад него.

Дали това дете не е обидено? Дали не се чувства самотно? Дали не се страхува, че няма да се справи? Понякога само едно изречение е достатъчно: „Изглеждаш ми разстроен. Искаш ли да поговорим?"

Разбира се, не винаги ще получим отговор. Особено ако става дума за тийнейджър. Но децата запомнят не само разговорите, които са провели с нас, а и готовността ни да ги изслушаме.

Има още нещо, което често забравяме. Децата се учат много повече от това, което виждат, отколкото от това, което им казваме.

Ако искаме дете, което спокойно говори за чувствата си, трябва и ние да го правим.

Не е страшно да кажем: „Днес съм уморена и ми е трудно да бъда търпелива." Не е страшно да признаем: „Ядосах се и реагирах прекалено остро." Не е страшно да се извиним.

Напротив, това е един от най-силните уроци, които можем да дадем. Защото детето разбира, че грешките не са катастрофа. Че емоциите не трябва да се крият. И че силните хора не са онези, които никога не плачат или не се ядосват, а тези, които умеят да поемат отговорност за реакциите си.

Понякога родителите се тревожат, че ако признават чувствата на детето, ще го направят прекалено чувствително и уязвимо. Истината е точно обратната. Човек става устойчив не когато се научи да игнорира болката си, а когато се научи да я преживява.

Няма как да предпазим децата си от разочарованията. Те ще губят състезания, ще се карат с приятели, ще бъдат отхвърляни, ще се провалят на изпити и ще преживяват първите си любови. Колкото и да ни се иска да ги защитим от всичко това, няма да успеем.

И може би не трябва, защото именно в тези трудни моменти се изгражда емоционалната устойчивост.

Родителят не е човекът, който премахва всички препятствия от пътя на детето си. Родителят е човекът, който стои до него и му помага да намери сили да ги преодолее.

Понякога това означава просто да го прегърнете, да кажете: „Знам, че ти е трудно, но вярвам, че ще се справиш." Това е много по-ценно от всяко решение, което можем да предложим.

В крайна сметка емоционално интелигентните деца не са онези, които никога не плачат, не се страхуват и не се ядосват.

Те са деца, които знаят, че е нормално да изпитват всички тези чувства. Деца, които могат да говорят за тях, без да се срамуват. Деца, които разбират, че и другите хора имат своите страхове и болки.

А най-хубавото е, че за да ги възпитаме такива, не е нужно да бъдем съвършени родители. Нужно е само да бъдем достатъчно искрени, за да признаем собствените си слабости, достатъчно търпеливи, за да изслушваме, и достатъчно смели, за да позволим на децата си понякога да страдат, без веднага да ги спасяваме.

Защото животът няма да им обещае щастие във всеки един момент. Но ако сме ги научили да разбират себе си и другите, ще сме им дали нещо много по-ценно – способността да преминават през трудностите, без да губят себе си.