Ами ако спрем да гоним идеала

Преди години идеалната жена трябваше да бъде много слаба. После стана модерно да има извивки. След това всички започнаха да тичат маратони, да пият зелени смутита и да стават в пет сутринта. Днес трябва да приемаме себе си, но някак си пак да изглеждаме добре, да имаме успешна кариера, щастливо семейство, подреден дом и време за йога.

Ако човек се замисли, излиза, че да бъдеш обикновен е почти провал.

Проблемът е, че идеалът никога не стои на едно място. Докато го гониш, той вече е сменил посоката. В момента, в който отслабнеш, започваш да искаш да си по-стегнат. Когато получиш повишение, се появява някой с по-висока позиция. Купуваш си мечтаната кола и след месец тя вече не ти изглежда толкова впечатляваща.

Психолозите отдавна имат обяснение за това. Нарича се хедонистична адаптация и означава нещо много просто – човек свиква с хубавите неща изненадващо бързо. Радва се известно време и после започва да иска още.

Затова вероятно никога не е добра идея щастието да зависи от някакъв краен резултат. От това да тежиш определени килограми, да имаш определена заплата или да изглеждаш като човек, когото всъщност не познаваш.

А ние точно това правим.

Прекарваме огромна част от деня си в сравнение. С хора, които виждаме в социалните мрежи, с колеги, с приятели, с напълно непознати. Парадоксът е, че никога не сравняваме целия си живот с целия живот на другите. Сравняваме собствените си проблеми с техните най-добри снимки.

Затова първият полезен съвет е съвсем практичен – почистете социалните си мрежи.

Ако има профили, след които редовно се чувствате по-зле, спрете да ги следвате. Не защото имате нещо против тези хора, а защото няма смисъл да превръщате телефона си в инструмент за самокритика. Алгоритъмът няма да се обиди.

Второто нещо е да започнете да си задавате един въпрос: „Това наистина ли го искам аз?" 

Звучи елементарно, но не е.

Искате ли да бягате всяка сутрин, защото обичате да бягате, или защото половината интернет го прави? Искате ли да сте по-слаби, защото така ще се чувствате по-добре, или защото някой някога ви е убедил, че така трябва?

Понякога се оказва, че живеем по чужд сценарий и дори не сме разбрали кога сме започнали.

Третият съвет е да замените големите цели с малки навици.

Вместо да си кажете: „Трябва да сваля десет килограма", по-добре си кажете: „Ще ходя пеша по половин час всеки ден."

Вместо: „Трябва да съм перфектен родител", опитайте с: „Ще оставям телефона и ще прекарвам повече време с децата."

Вместо: „Трябва да съм щастлива", което между другото е ужасно изтощителна цел, може да започнете с нещо много по-скромно – да си лягате навреме, да се виждате по-често с приятели или да си позволите почивка без чувство за вина.

Не звучи впечатляващо, само че животът рядко се променя от грандиозни решения. По-често се променя от малки неща, които правим достатъчно дълго.

Има още нещо, което човек разбира с времето. Почти никой не си спомня периода, в който е изглеждал най-добре. Хората помнят лятото, в което са се смели до сутринта. Работата, която са обичали. Пътуването, за което са събирали пари с месеци. Вечерите с приятели, които вече живеят в други градове.

С други думи – помнят живота си, а не идеала. Не е нужно да чакаме да станем съвършени, за да започнем да живеем както ни харесва.