Защо непрекъснато казваме „извинявай"

Някои хора казват „извинявай" толкова често, че човек започва да се чуди дали случайно не се чувстват виновни и за времето навън. Те се извиняват, че питат, че закъсняват с три минути, че са настинали, че не са разбрали нещо, че искат помощ и дори че са се разстроили. Понякога казват „извинявай" още преди да са започнали изречението си, сякаш предварително искат разрешение да говорят.

Ако се разпознавате, не сте сами.

Това е толкова разпространен навик, че повечето хора дори не го забелязват. Докато един ден не се уловят, че пишат имейл с думите: „Извинявам се, че ви безпокоя", а всъщност просто вършат работата си.

Разбира се, няма нищо лошо в това да се извиниш, когато си сгрешил.

Ако си забравил среща, ако си обидил някого или си допуснал грешка, едно „съжалявам" е напълно на място. Проблемът започва, когато се извиняваш за неща, които не са грешка – че задаваш въпрос, че имаш мнение или че просто не си в настроение.

Психолозите смятат, че това поведение често има общо с начина, по който сме израснали. Ако от малки сме чували, че трябва да сме „добри деца", да не спорим, да не създаваме проблеми и да не притесняваме никого, много лесно започваме да вярваме, че нуждите ни са по-малко важни от тези на другите.

И така постепенно се появява един странен навик.

Вместо да кажеш: „Имам нужда от помощ", казваш: „Извинявай, че те занимавам, но..." Вместо: „Не съм съгласна", започваш с: „Може и да греша, но..." Вместо: „Разстроих се", казваш: „Извинявай, че реагирах така."

На пръв поглед това изглежда като възпитание. Само че има разлика между учтивост и несигурност.

Учтивият човек казва: „Благодаря, че ме изчака." Човекът, който непрекъснато се извинява, казва: „Извинявай, че закъснях с две минути, ужасна съм." Първият приема, че е допуснал малка грешка и продължава напред. Вторият превръща всяка дреболия в доказателство, че не е достатъчно добър.

Понякога причината е страхът да не бъдем отхвърлени. Искаме всички да ни харесват и затова непрекъснато омекотяваме думите си. Извиняваме се предварително, за да не ядосаме никого. Само че това е доста изморителна стратегия, защото в един момент започваш да се съобразяваш с всички, освен със себе си.

Интересното е, че хората с добро самочувствие не са непременно по-умни или по-талантливи. Те просто не смятат, че трябва да се оправдават за всяко нещо. Не се извиняват, че искат повишение. Не се извиняват, че са уморени. Не се извиняват, че не могат да дойдат на вечеря, защото предпочитат да останат вкъщи.

И не, това не ги прави егоисти.

Всъщност едно от най-полезните умения, които човек може да развие, е да различава кога наистина дължи извинение и кога просто изпитва вина по навик.

Ако искате да проверите дали това важи и за вас, направете един малък експеримент. Опитайте за ден-два да следите колко пъти казвате „извинявай". Не е нужно да се коригирате веднага. Просто наблюдавайте.

Много хора се изненадват колко често използват тази дума.

След това опитайте да я замените. Вместо „Извинявай, че те безпокоя", кажете: „Имаш ли време за един въпрос?" Вместо „Извинявай, че закъснях", ако става дума за две минути, кажете просто: „Благодаря, че ме изчака." Вместо „Извинявай, че се разстроих", опитайте с: „Разстроих се и искам да поговорим."

Звучи дребно, но всъщност не е. Начинът, по който говорим за себе си, постепенно се превръща в начин, по който мислим за себе си.

И ако всеки ден си повтаряш, че си в тежест, рано или късно започваш да вярваш в това.

А истината е, че повечето хора нямат нужда да се извиняват толкова често. Имат нужда просто да приемат, че имат право да питат, да отказват, да грешат и понякога да не са в настроение.

За всичко останало едно „извинявай" е напълно достатъчно. Не е нужно да го казваме по сто пъти на ден.