Йосиф Сърчаджиев си отиде тихо

Големият български актьор и режисьор Йосиф Сърчаджиев е починал на 1 юли, съобщи пред БТА дъщеря му Ана Сърчаджиева. Той беше на 81 години. Днес опелото му е било извършено в тесен семеен кръг, по негово изрично желание. Последната му воля е била хората да не го помнят с кончината му, а с онова, което е оставил на българската сцена и в киното.

Трудно е да се побере в една новина човек, който повече от половин век носеше в себе си и театъра, и киното, и онази особена, леко опасна жизненост, без която Йосиф Сърчаджиев нямаше да бъде Йоско. За публиката той ще остане Караибрахим от „Време разделно" – образ, който и днес има силата да смълчава. Но това е само една от многото му лица: Сърчаджиев играеше мъже, които могат да бъдат груби, раними, смешни, жестоки, отчаяни, но никога удобни.

Роден е на 2 май 1945 г. в София, в семейство, в което театърът не е бил професионална среда, а почти естествен език. Баща му е режисьорът Стефан Сърчаджиев, а братята му Богдан и Николай също поемат към изкуството – единият към режисурата, другият към театралната и филмовата сценография. Самият Йосиф обичаше да казва, че най-важният му капитал е „вик на кръвта".

Един от малко познатите му спомени е от дома край Перловската река. Там, още като дете, с братята си направили малка сцена в хола – с подиум, завеса, кукли, импровизирани пиеси и истинска публика. По-късно Сърчаджиев признава, че за кратко се е колебаел дали да не стане археолог. Съдбата обаче го завежда във ВИТИЗ, а след дипломирането му първата професионална роля идва в Сливенския театър – Труфалдино в „Слуга на двама господари" от Карло Голдони. Той е едва на 24 години.

Това представление затваря красив кръг десетилетия по-късно. Вече като режисьор Сърчаджиев поставя отново „Слуга на двама господари" в Ловеч – пиесата, с която някога прави първите си стъпки на професионална сцена. Нямаше иронична дистанция към младия актьор, който е бил. Напротив – гледаше към него с топлота и с леко учудване, че пътят може да те върне точно там, откъдето си тръгнал.

В театъра Сърчаджиев минава през Сливен, Кюстендил, Театъра на Българската армия, Бургас. През 90-те години напуска София и се установява в Синеморец, а в Бургаския драматичен театър „Адриана Будевска" намира, по собствените му думи, „нова територия". Там работи редом с дъщеря си Ана.

Киното му дава друг мащаб. Участва в „Черните ангели", „Хан Аспарух", „Време разделно", а в по-късните години се връща на екрана и с „Януари" на Андрей Паунов. Караибрахим остава сред най-запомнящите се образи в българското кино – не защото е просто злодей, а защото Сърчаджиев успява да му даде човешка бездна, която не се изчерпва с жестокостта.

През 2004 г. животът му се прекършва от тежък инсулт. Засегнати са движението и говорът му, а прогнозите са мрачни. В интервю той разказва, че започнал да се връща към думите почти отначало: „Започнах да мисля, да уча думите, да пиша текстове." След дълго възстановяване се завръща не само към живота, а и към работата – вече предимно като режисьор.

Именно режисурата му дава нова сцена след тежкия удар. Той поставя спектакли в различни театри, а до последните години продължава да работи с живо любопитство към актьорите. „Актьор – това е радост", казваше Сърчаджиев. Не говореше за режисурата от височината на човек, който раздава команди, а като актьор, който просто е застанал от другата страна на репетиционната зала.

През 2024 г. режисира „Асансьорът" по Георги Марков в Ловеч, а през 2025 г. поставя „Те бяха десет" по Агата Кристи в театър „Възраждане". В едно от последните си интервюта определя пиесата като „жестоко огледало за човешките низости", но настоява, че в нея има и надежда. Това сякаш беше и неговият поглед към света – без наивност, но и без окончателно отчаяние.

Миналата година Йосиф Сърчаджиев получи Наградата на София на Столичната община в рамките на „София филм фест" за приноса си към киното. Тогава, навършил 80 години, той отново говори за смъртта без поза и без страх: „Тъжното е реалността. А над реалността е красотата."

Днес българската култура се сбогува с него тихо – както е поискал. Но Йосиф Сърчаджиев оставя след себе си твърде много гласове, лица и сцени, за да бъде изпратен в тишина.