Мимо от Джанго Зе: Винаги е имало фалшиви герои

 В музиката на Мимо от „Джанго Зе" съжителстват балкански ритми, рокендрол, джаз, фънк и импровизация, но най-вече любопитството към различните светове. 

При него нямо строго разделение между смешното и сериозното, между високото изкуство и рутината. Точно както в песните му една торба с пясък може да се превърне в поезия, а случка с брат му в морето да стане друг повод за песен.

След години във Великобритания, където живее със семейството си и развива различни музикални проекти, Мимо отново се връща в България за поредица от концерти. Сред тях е и участието му на Hills of Rock в Пловдив на 25 юли. Ден по-късно с трибют на Тодор Колев Джанго Зе ще поставят и финалния акорд на първото издание на международния фестивал „Срещу течението" в Копривщица.

Мимо, какъв е този ваш усет да превръщате всекидневието в поезия?

Песните не са някаква фикция, а по-скоро извадки от живота. Те са повод да кажеш нещо истинско.

Връщате се често в България, макар че от години живеете извън страната. Когато се приберете, усещате ли я различна? Променихте ли се и вие?

Всичко се променя. България се променя, аз се променям, хората се променят. Само се надяваме да е за добро.

Когато се върна тук, ми трябва около  седмица, да се климатизирам. Усещам лек културен шок. Но има неща, които ме радва, че не са се променили - вкусната чорба, хубавата салата, тези малки неща. А когато срещам млади хора в България, виждам надежда в тях.

Изпитвате ли носталгия?

Постоянно изпитвам носталгия. Ако можех, бих се върнал. Просто животът вече е подреден по друг начин – детето ми е тук, жена ми е тук, имаме живот тук. Но нищо не се знае. Един ден бих се радвал да се върна.

Къде се чувствате повече у дома?

Това е най-трудният въпрос. След толкова години започваш да живееш между два свята. В България понякога хората ми говорят на английски, защото мислят, че съм чужденец. В Англия пък никога няма да бъда истински британец. Така се оказваш някъде по средата.

Мисля, че почти всички емигранти минават през това чувство - нито си изцяло тук, нито изцяло там. Ако трябва да погледна положително, мога да кажа, че си малко екзотичен и на двете места.

Има една история за Боб Марли. Понеже баща му е бил бял, а майка му чернокожа, като дете не е бил приеман напълно нито от едните, нито от другите. Разбира се, моят случай е съвсем различен, но усещането понякога е подобно, че живееш между две идентичности.

Когато заминахте, „Джанго Зе" беше една от най-обичаните банди на българската сцена. Защо избрахте точно този момент да тръгнете? Имате ли усещането, че оставихте нещо недовършено?

Да, определено. В началото дори не мислех, че заминавам завинаги. По онова време бяхме в процес на записи, имахме планове, всичко вървеше. Може би днес изглежда като странно решение, но тогава просто бяхме по-млади и по-смели. Човек на тази възраст не мисли винаги толкова рационално. Искаш да видиш какво има отвъд, да опиташ нещо ново.

Ако днес, с опита, който имате, трябваше да вземете същото решение, бихте ли го направили отново?

Със сегашния ми акъл и с опита, който имам днес, вероятно не бих тръгнал по същия начин. Не казвам, че съжалявам. Просто когато си млад, гледаш на нещата по друг начин. Имаш повече смелост, понякога и повече наивност. С времето човек започва да разбира кои са по-важните неща в живота. Може би днес бих направил някои избори по различен начин.

Какво ви даде животът извън България като човек и като музикант?

 Като човек ми даде много. Най-вече пъстротата. В Лондон живееш сред хора от цял свят. Навсякъде около теб има различни култури, различни традиции, различни начини на мислене. Ако после попаднеш на място, където всички са еднакви, започва да ти липсва именно това разнообразие.

Всичко останало зависи от самия човек и какво избира да вземе от живота. Винаги съм вярвал, че от всяка ситуация можеш да извлечеш нещо полезно. Дори казармата навремето ме научи на някои неща. Всяка промяна може да те направи по-добър, ако си готов да учиш.

Като музикант също се обогатих. Срещнах много различни хора, много примери. Хора, които са ми давали храна за размисъл не само като музиканти, а като начин на живот. Но истината е, че учители има навсякъде. Може да срещнеш човек, който да ти даде важен урок и в България, и където и да е по света.

А какво научихте за себе си?

Мисля, че ми помогна да стана по-зрял музикант. В началото, когато заминавах, времената бяха различни. Не беше толкова лесно да пътуваш, да намираш хора, да правиш проекти.

Днес всичко е много по-достъпно, но тогава всяка среща, всяко пътуване, всяка нова среда ти даваше нещо.

Имах много примери пред себе си от прекрасни хора. Срещнах личности, които ми показаха различни начини да живееш, да мислиш, да правиш изкуство.

Като казахте, че има учители навсякъде, може ли да се каже, че един от тях е бил Тодор Колев? Питам, защото ви предстои концет с трибют на неговата музика. 

Не го познавах лично, срещали сме се съвсем за кратко. Но като артист винаги съм му се възхищавал. За мен Тодор Колев беше човек със свободата да бъде всичко, което поиска. Правеше невероятен театър, кино, музика. Можеше да бъде изискан джентълмен, а след това народен шегобиец. Имаше тази артистична свобода да сменя лицата си, без никога да изглежда неестествен. Още като дете знаех почти всичките му песни. Винаги съм усещал, че при него няма ограничения.

Донякъде и вашата музика живее между различни светове с джаз, рок, балканска музика, фънк, импровизация. Откъде идва и при вас тази свобода?

Може би от това, че никога не съм искал да се затворя в един стил. Един от хората, на които винаги съм се възхищавал, е Чарли Чаплин. Той умееше да съчетава смешното и тъжното по начин, който е почти невъзможен. Опитвам се да правя нещо подобно и в музиката.

Много харесвам Литъл Ричард и Чък Бери. Преди тях нямаше рокендрол. Повлияха на поколения музиканти, но никога не се взимаха прекалено насериозно. Бяха преди всичко артисти, които забавляваха хората.

Може би и при мен има нещо подобно. Никога не съм се възприемал като виртуоз инструменталист. Винаги съм изпитвал огромно уважение към музиканти, които владеят инструмента си до съвършенство. Аз по-скоро разказвам истории. Моите песни са като малки картини или снимки от живота.

С годините започнах да приемам това. Дълго време ми беше трудно, защото постоянно се сравнявах с големите инструменталисти. Днес вече знам, че моят език е друг с повече хумор, повече самоирония, повече истории.

Като споменахте самоиронията, не живеем ли днес във време на фалшиви герои?

Винаги ги е имало. Особено ако започнем да говорим за политиката, но по-добре да не навлизаме натам. По-важното е човек да остане честен към себе си. Това винаги е било по-трудното. 

Освен че непрекъснато сте на път, работите и по редица международни проекти. Разкажете за тях.

От 2012 година живея в Лондон и през това време музиката ме срещна с невероятни хора. Един от най-важните ми проекти е Gipsydelica, с която свиря вече години наред. Миналата седмица бяхме на концерти в Германия. Съставът през годините се променяше, но вече от пет-шест години сме стабилен екип и продължаваме да обикаляме света. Благодарение на тази група сбъднах една своя голяма мечта, да свиря пред публика на различни места по света.

Музиката ни е много интересна смесица от близкоизточни мелодии, пречупени през рокендрола. За мен това е огромно удоволствие, защото свиря на електрическа китара и мога да комбинирам любовта си към рока с балканската музика, която нося в себе си.

С The Turbans ходихме в Полша, Германия и Шотландия. Имам и друг по-акустичен проект - Balkan Hot Club. Идеята идва от Джанго Рейнхарт и легендарния Hot Club de France. Джанго Рейнхарт за мен е един от най-великите китаристи, които са съществували. От там и името на групата.

При Balkan Hot Club идеята е да има различни гост-музиканти. Всеки път съставът може да бъде различен. Там търсим връзката между балканската музика и джаза, но през акустичния звук. Това е друг свят.

Имам и още един проект с мои композиции на английски език. Това е друга страна от мен, няма толкова балкански елементи, а повече авторска музика Там показвам друга страна от себе си - по-лирична, по-лична.

Казахте, че свирите на различни места по света, различна ли е публиката?

Всъщност хората навсякъде по света си приличат много повече, отколкото си мислим. Ако трябва да ги обобщим - навсякъде пляскат, когато нещо им хареса. За мен най-важното е музиката да събира хората, а не да ги разделя. Опитвам се винаги да търся общото между нас, а не различията.

Разбира се, има културни особености. В България например понякога публиката е малко по-сдържана в началото. Наскоро свирихме в Шумен и хората слушаха много внимателно, но трудно се престрашаваха да станат, да танцуват, да бъдат част от случващото се. Все едно ако някой стане пръв, останалите ще си кажат: "Този май е луд." Но това не е нещо лошо. Просто различен темперамент. Най-хубавата публика обаче навсякъде са децата. Те реагират искрено. Ако ги спечелиш, всичко останало идва естествено.

Посветили сте се на музиката, какво ви даде тя през годините и какво ви отне?

Това е труден въпрос. Повечето музиканти всъщност не знаят какво друго биха могли да правят. При мен също е така. Музиката не е просто професия. На мен тя ми даде възможност да търся. Според мен задачата на всеки артист е да търси някакво съвършенство. Проблемът е, че съвършенството е недостижимо. Но понякога се приближаваш до него.

Винаги съм си мислел, че всъщност търсим онзи рядък момент, в който всичко се случва едновременно. Когато ти, музикантите до теб и публиката ставате едно цяло. За толкова години мога да кажа, че такива моменти са били малко, но именно заради тях продължаваш да излизаш на сцената.

В крайна сметка всички хора търсят едно и също – някакво единение. При музиката то сякаш се случва по-пряко. Работим със звук, с нещо, което не можеш да докоснеш или да видиш. Музиката е вибрация. И може би затова толкова силно въздейства.

Има ли песен или момент от кариерата ви, който усещате като особено важен?

Много са. Всеки период от живота ти остава в някаква песен. Понякога дадена песен е свързана с конкретен човек, с място, със случка. Затова не мога да кажа само една.

Песните са като снимки. Когато ги чуеш след години, се връщаш в определен момент. И това е едно от най-хубавите неща в музиката, тя съхранява време.

Знам, че малката ви дъщеря е свързана с музиката от съвсем рано. Продължава ли да има такова силно отношение към нея?

Това е една от най-големите ми радости. Дъщеря ми Рита вече е на десет години и има три самостоятелни концерта зад гърба си. Пее свои песни, пише собствена музика и има истински талант. Аз още от двегодишна възраст виждах, че музиката е в нея, така че не съм изненадан.

Интересното е, че тя много прилича на мен като артист. Не се интересува толкова от техническата страна на нещата, а повече от самата идея, от песента. Постоянно записвам мелодиите, които измисля, понякога идва и просто започва да пее, без никакъв акомпанимент. Вече сериозно мислим за албум.

И синът ви също ли се занимава с музика?

Да, но той е съвсем различен. Той звучи по-пънк, бунтар е. Харесва ми, че има собствен път и собствено виждане. Не се стреми към лесен успех, а към това да бъде себе си. Така че музиката наистина тече в семейството – баща ми беше музикант, брат ми също, а сега и децата продължават по свой начин..

Предстои ви наситено лято като този уикенд имате две участия - на Hills of Rock в Пловдив и на кинофестивала "Срещу течението" в Копривщица. Какво очаквате от тези срещи с публиката?

Очаквам най-вече хубави срещи. Всеки концерт е различен. Hills of Rock е огромен фестивал, с много публика, различна енергия. Там ще бъдем част от една голяма сцена. Поканиха ни съвсем неочаквано. Аз самият се изненадах, защото фестивалът е насочен основно към хеви метъл музиката. Мислим за там да направим някои от балканските песни в по-рок аранжимент. Ще експериментираме. Това винаги е най-интересната част - да изненадаш и себе си, и публиката.

А в Копривщица е друг тип преживяване. Там има нещо много специално – мястото, атмосферата, близостта с хората. Харесва ми идеята за фестивал, който не е само поредица от прожекции или концерти, а място за среща.

Когато погледнете назад, как бихте искали хората да ви запомнят - с песните, с експериментите, с концертите или с човека зад музиката?

Честно казано, не мисля много за това. Не правя музика, за да остана в историята. По-важно ми е какво добро си направил, какво си дал на хората, каква добра дума си казал. Това остава.

Хората помнят велики владетели като Чингис хан или Александър Македонски, но колко страдание стои зад тази памет? Не мисля, че това е истинското безсмъртие.

За мен е важно, докато сме тук, да направим каквото можем. Да надградим нещо в хората около нас. Всичко останало така или иначе изчезва. Камък върху камък няма да остане. Това, което наистина строим, не са сгради, а неща, които не се виждат с очите.