Тина Бояджиева - фотографката, която заряза света на материалното, и стана културен номад

1996-а. Все още няма интернет, мобилни телефони, Google, а музика се слуша само на уокмени и CD-та. 18-годишната Тина следва необяснима интуиция за живот, далеч от дома, и пуска заявления за кандидатстване в един куп американски университети. Единственият начин да замине е да получи пълна стипендия. Месеци наред това не се случва и тя губи надежда. Докато един ден директорът на училището не я вика в кабинета си, за да ѝ каже, че майка ѝ е получила факс и животът ѝ поема в нова посока. „Беше чудо – разказва тя. - Бях единствената от моето училище, която замина за Америка по онова време. Отидох с два куфара и безкрайна енергия. Търсех само шанс да докажа себе си”.

От втория ден започва работа, за да може да се издържа. Единствено в стола плащат повече от минималната заплата и макар че по „южняшки“ там се подвизават само чернокожи, Тина става първата бяла, и то студентка, която заработва с удоволствие в кухнята. Колегите ѝ се присмиват, наричат я „момичето-сандвич“, но нищо не я обезкуражава. За нея работата в стола между лекциите е шанс да развие страстта си към кулинарията и естетиката. Главният готвач я взима като су-шеф и вечер правят ивенти за по 200-300 човека, а тя се справя отлично.

Това е началото на историята на Тина Бояджиева, която днес е признат фотограф в Ню Йорк. Преди да сбъдне американската си мечта обаче, тя минава през суровия свят на финансите. Прави шеметна кариера, участва в световни сделки, пътува и печели страхотно, докато не осъзнава, че това не е представата ѝ за успех и щастие. След мъчно градена 10-годишна кариера зарязва сигурността, бонусите и костюма. Скача в камуфлажни панталони, нарамва фотоапарата и започва от нулата. Става фотограф.

Това е една история за личния Ренесанс. За момента, в който целият свят си мисли, че ти имаш всичко, а отвътре в теб кънти на празно. И за момента, в който светът те нарича „откачен самотник“, а сърцето ти ликува. Това е история на момичето, което тръгна от панелките на Младост и мина през небостъргачите, за да стигне до същинския успех – да прави само онова, което обича да прави. Да рисува истории със светлина, да улавя мигове за вечност, да събужда позабравено самочувствие, да вдъхновява други мечтатели...

Кой беше най-големият шок, който преживя, когато кацна в Америка?

- Съдбата ме отведе в Джаксънвил, Флорида, свят, който нямаше нищо общо с начина, по който съм пораснала и живяла. В града, в който беше университетът, имаше много религиозни хора и такива с тесен мироглед и елементарни познания за света. Докато аз изживявах културния си шок, България минаваше през труден икономически период. Заминах, когато в страната ми имаше 300 процента инфлация, а за да се обадя вкъщи, трябваше да ходя 20 минути до бензиностанция и да си купя карта за 10 долара, с която мога да говоря 7 минути. След първото ми завръщане в София за коледните празници кацнах на летището в Орландо и с ужас видях по телевизията, че докато съм летяла, протестите в България са се нажежили до краен предел. Кадрите по CNN изглеждаха като гражданска война. Тогава нямах никакъв контакт с близките си и не знаех какво се случва с тях. Да не говорим колко виновна се чувствах, че не мога с нищо да помогна, че съм „избягала“. В същото време съквартирантките ми се вълнуваха най-силно от това какви бикини да си купят за плажа.

Какво следваше в САЩ?

- Икономика и международен бизнес. Обаче комбинирах задължителните предмети по бизнес с избираеми по балет и история на изкуството, които ме вълнуваха още от дете. В час по история на изкуството слушах с отворена уста и 50-минутната лекция минаваше, сякаш минутите са 5. Професорът беше преподавател от Харвард, но се беше върнал много болен във Флорида, за да прекара последните си дни с майка си. Даваше всичко от себе си. Оттогава никога не спрях да развивам интереса си към изкуството. Той идва от едната ми баба, която беше лекар по професия, но и една от най-артистичните натури, които съм срещала. С нея, когато бях малка, четяхме, разглеждахме картини, енциклопедии, шиехме.

А добър ли беше университетът, трудно ли ти беше?

- Приемните ми оценки бяха двойно на това, което беше нужно, за да влезеш. Заради това ми дадоха пълна стипендия. Всички предмети ми се струваха елементарни. Дори си изкарвах допълнително пари, като пишех домашните на студенти 2-3 курса по-големи от мен. Аз, първокурсничка, пишех домашните на тези, които бяха последна година по всякакви предмети, не само по икономика. Но университетът за мен беше главно урок по оцеляване, независимост и сблъсък със съвсем различни култури. 

Там не се чувствах интелектуално предизвикана и заради това си поставих за цел да вляза в мастер програма на някое от топ 10 училищата по бизнес администрация. Приеха ме в Йейл и в Дюк. Йейл бяха концентрирани върху конкуренцията и личния успех, а мен ме вълнуваше общият успех, заради това избрах Дюк. Бях най-малката във випуска и първоначално програмата беше ужасно трудна за мен. Толкова трудна, че понякога се чудех дали не са ме приели по погрешка. Някои от съучениците ми имаха собствени компании вече. Имаше един, който беше водил преговори между Южна Корея и Америка, друг беше от семейство на бивш президент от Южна Америка, които бяха живяли в изгнание. Единствените часове, в които се чувствах силна, бяха тези по договаряне. Купувахме и продавахме компании, като аз ги продавах три пъти над стойността им и ги купувах наполовината. Бях се научила на търговия от баба, която ме заведе на Капалъчарши, когато бях 12-годишна. Там я видях да се пазари с класа, но строгост, каквито не притежава който и да е бизнесмен, когото по-късно съм срещала.

И след това стана финанстист въпреки часовете по история на изкуството?

- Баща ми е професор по математика, майка ми – инженер. Артистичността ми беше забелязана, когато бях още малка, но никога не е била приоритет пред сборника със задачи и домашните от училище. Затова и кариерата ми започна в сферата на точните науки. След като завърших, ме бяха одобрили за работа в една от кулите в Ню Йорк, която година по-късно падна. Съдбата беше на моя страна, защото предпочетох да замина за Сан Франциско. Започнах работа в компания, която управляваше пенсионните фондове на милионери. Аз, 22-годишната, обяснявах на пенсионираните богаташи как да си инвестират средствата. Изкарах там три години и след това заминах за Дюк, а после и за Ню Йорк. Никога не съм била една от онези, които са искали да са в Ню Йорк на всяка цена. Просто пътят ме отведе там. Поработих в Ню Йорк, Лондон и отново се върнах в Ню Йорк. Стресът от работата ми като финансист се натрупа с годините. 14 часа на ден с хора под постоянно напрежение и неспирни крайни срокове. Подготвянето на финансови модели и анализи беше много далеч от креативното начало в мен. Последните две години в сферата на финансите изкарах в „Бърбъри“. Мислех, че ако работя финанси в модна компания, това ще е решение на проблемите ми. Бързо осъзнах, че не беше правилното решение. Колкото и да ми харесваше да нося тренчове и да гледам модните шоута в Лондон от шоурума на Медисън авеню, организирах спестяванията си и в един майски ден събрах кураж да кажа на шефката ми, че това е последният ми работен ден.

Но, предполагам, си печелела добре? 

- Парите в един момент стават нещо абстрактно и само пари не могат да те направят щастлив, или поне мен не.

Значи все пак напусна?

- Да, и заминах за Италия. Във Флоренция намерих едно малко училище, където чужденци учат история на изкуството и италиански. Записах се и изучавах ренесансова история на изкуството на местата, на които Микеланджело е творил. Преподаваха ми Медичите в техните палати, а не само на книга. Там беше моето място за личен Ренесанс. Беше моят перфктен психически детокс. Спомням си как вървях по улиците и си казвах:

„Радостино, да, на 37 си, без кариера, без мъж, и си супер! Имаш шанс да спреш и да си помислиш какво искаш, коя си. И оттук нататък да правиш само каквото обичаш!“

Четях един куп книги за това как да разбереш какво искаш от живота и как да си щастлив. Навсякъде пишеше „Помисли за какво си мечтал, когато си бил дете“. А аз снимам от 6-годишна…

След няколко седмици се озовах na рибния пазар в Катаня – подът, целият покрит с кръв, рибарите – като чудовища. Крещяха, докато се пазарят, мятаха огромни риби и ги сечаха с мачете, преди да ги сложат в торбата на някой купувач с каскет и задължителната цигара. Не знаех какво да снимам по-напред, бликах от щастие и в този момент осъзнах, че това е чувството да живееш на 300 процента. Така реших, че трябва да стана фотограф, независимо по какъв начин и колко трудно ще бъде. Цял живот бях учила как да минимизирам рисковете и да планирам всяка крачка. Да сменя кариерата си от финанси на фотография беше обратното на всичко, което бях учила до този момент. В началото не можех да спя, защото не знаех как ще се издържам без чужда помощ. След това започнах да слагам единия крак пред другия и вратите започнаха да се отварят. Говорих с фотографи, чиято работа ме вдъхновява, и един от тях ми препоръча да уча. Върнах се в Ню Йорк и сe записах в програма на Международния център по фотография. Страхотно образование получих там и така нещата потръгнаха от самосебе си, без планове или алтернативни варианти.

Какво жертва, за да заживееш мечтата си?

- Пожертвах целия си стил на живот, сигурност и кариера, които бях градила дълги години. От независимата дама във финансовата сфера, която можеше да си позволи каквото иска, станах жената, която в някои дни нямаше пари дори за кафе. Живях 2-3 години в апартамента на нашите, моя го бях дала под наем, износвах стари дрехи, не бях ходила на фризьор две години. Но нищо от това нямаше значение за мен, защото онова, което изживявах и създавах в студиото, ми носеше неизмерно щастие и удовлетворение. Дори тази година е доста трудна заради инфлацията, има много малко работа. Но знам, че ще мине. Вървя напред и в един момент нещата ще потръгнат, сигурна съм, просто не трябва да се предава човек.

Как се наложи като фотограф?

- По моя начин, разбира се, най-трудния. Повечето ми колеги в Ню Йорк са учили дълги години, били са асистенти на известни фотографи и по този начин са натрупали клиентела. Аз нямам нищо от това, но успявам, защото от 18-годишна съм свикнала да оцелявам. Не снимам каквото и да било, не беше това идеята. Подбирам това, което снимам, и не работя за всеки, нито за всякакъв хонорар.

През 2018 година правиш кампания, свързана с майките и кърмачките. Посещаваш 18 държави. С какво са различни жените по света?

- С всичко – раса, образование, начин на живот, да не говорим за култури. Но това, което прави жените майки еднакви, е, че всички искат най-доброто за децата си. До една ми разказваха, че това да кърмиш дете, е вид любов, който не можеш да изживееш по никакъв друг начин.

Имаш и проект „Панелките“. Той автобиографичен ли е?

- Абсолютно! Беше ми първият автобиографичен проект, който направих с огромен мерак. Беше нещо като катарзис за мен. Да видиш къде си започнал и къде си стигнал. Аз започнах от блок 69 в Младост. Майка ми е от Пловдив, баща ми – от Плевен. Имахме една стая с кухня и пораснах в комунистическия идеализъм. Не можех дори да мечтая, че ще пътувам някой ден, да не говорим животът ми да се развие по начина, по който това стана. Беше вълнуващо да се върна към своите корени и да открия какво ми е помогнало да стигна толкова далеч. Исках да рефлектирам на важни моменти в детството ми, които са ме подготвили за по-нататъшния ми път. Например аз участвах в последната Асамблея „Знаме на мира“ и заради това един от кадрите беше на камбаните. Това беше първото ми докосване със света – срещайки деца от всякъде, песни, танци, изкуство. Тези пет дни аз не можех да спя от вълнение и по-нататък винаги съм търсила този свят, стремяла съм се само към него. Никога не загубих детското в себе си и детските мечти, както и красивото, което запазих в сърцето си. Тези неща бяха моят емоционален двигател цял живот, независимо колко трудно ми е било – това исках да покажа с „Панелките“.

А каква беше идеята на следващия ти проект „Номад“?

- Той е продължение на „Панелките“. Темата беше корени, връзки, но също това, което си натрупал, когато си бил далеч от вкъщи. Една от локациите беше улица „Малко Търново“ в София, където много ми харесаха стълбите и парапетът. Техният зиг-заг олицетворява пътя ти навън – не знаеш какво ще ти се случи далеч от дома и познатото. Успехът никога не е праволинеен – той е същият зиг-заг, нагоре и надолу. Трябва да си достатъчно силен, спокоен и зареден с надежда, за да преживееш тези несигурности.

Наричаш себе си културен номад. Какво влагаш в това? Ставаш ли различна, когато попаднеш в различна среда и култура?

- Няма култура, в която хората да не са ми приели добре. Защото независимо кой седи пред мен, аз се отнасям с уважение. Никога не съм се считала за нещо повече от някого друг. Била съм на вечери с милиардери и мога с тях да говоря за бизнес, за икономика. В същото време съм яла коза с масаи в степите под Килиманджаро, била съм с бедуини в пустинята на Петра, била съм с вярващите из храмовете в Бали, а в Япония изкарах цял ден, без да говоря японски, с японка, която не говореше английски, и т.н. Смятам се за културпен номад, защото мога да науча и да взема нещо красиво като знание, като опит, като традиция от всяко място, на което отида. Никъде не са ме приемали като туристка. Винаги съм ставала една от тях. Вярвам, че всички можем да научим нещо един от друг. И вярвам, че ако търсиш, винаги можеш да намериш доброто, красивото и човешкото между хората независимо къде са и какви са.

Къде са най-щастливите хора?

- За мен не е въпрос на география, а на гледна точка. Най-щастливи са хората, които знаят да оценяват това, което имат, и едновременно са свободни и амбицирани да се борят и създават онова, което им липсва. По време на пътуванията ми съм забелязала, че в култури, където хората имат по-малко материални придобивки, те оценяват високо и малкото, което държат в ръцете си. Понякога тези с най-тежки съдби, изстрадали немислими трагедии, знаят как да живеят по-добре от други, на които не им липсва нищо. Аз се старая да съм като тях, да се радвам на всичко хубаво, което съм изградила, преживяла и споделила, и да събирам знание и мъдрост от всяко място, на което имам късмета да попадна.

"Вдъхновителки" е кампания на "24 часа" и MILA.BG, която събира историите на обикновени жени с необикновения талант да мотивират и вдъхновяват другите. Жени, които умеят да променят средата. Жени, които умеят да движат напред други жени. Жени, които са мотор за подкрепа и мощно личностно израстване.
Кампанията "Вдъхновителки" се осъществява с подкрепата на Филип Морис България и Eucerin.