Мили хора,
Понеже идват Светли празници, иска ми се да ви помоля да се обърнем към хората, от които сме получили най-много любов в живота си – нашите родители. Струва ми се, че твърде късно си даваме сметка, че никой никога няма да ни обича по този безкомпромисен и безкористен начин, по който нашите майка и баща го правят цял живот. Моята история е съвсем обикновена, но понеже си е моя, само аз си знам колко тежко ми е било на моменти да минавам през нея.
Родих дъщеря си на 20 години от моята ученическа любов. Човекът изглеждаше перфектен, докато не забременях и той не изчезна. Скъсах се от рев, но тази драма продължи само няколко дена. Когато осъзнах каква мижитурка съм допуснала в сърцето си, се изправих и продължих без него. В този момент обаче едни хора ми помогнаха много – моите и неговите родители. Не даваха да падне косъм от главата ми, нито сълза от окото ми. Нищо не ми липсваше – подслон, хубава храна и обич за дъщеря ми и за мен. Бащата беше заминал в чужбина и с времето дори спряхме да го споменаваме. В началото, а тогава още бях бременна, когато неговите родители искаха да ме подкрепят, аз ги отхвърлих, защото ги асоциирах с него и с болката, която ми беше донесъл. Но после видях в тези хора доброта и грижа, които дъщеря ми заслужаваше, и съм благодарна, че ги допуснах в живота ни. Дълги години бяхме много хубаво семейство – две щастливи баби, двама горди дядовци, малката принцеса и аз – сама, но спокойна.
После се появи любовта. За съжаление ми се падна опустошаваща. Той беше женен, а на света не съществуваше сила, която да ме накара да не го обичам. Колко бях сляпа! Този мъж ми свали звездите от небето и ме постави на мястото на слънцето, обеща ми всичко, което може да бъде обещано, а всъщност не изпълни нищо. За мен седемте опустошаващи години, прекарани с него, бяха като години в кома. Кома, в която обаче не спира да те боли. След като разсипах здравето си и разбих нервната система на детето и на родителите си, за които беше изключително тежко да ме гледат как страдам и как си отивам ден след ден, аз спрях! Тръгнах си. По чудо си тръгнах навреме, защото когато сега се обръщам назад и виждам в какво състояние бях в края на нашата връзка, мисля, че щях да остана жива още максимум една година.
Постепенно се върнах към безгрижието на нашето немалко семейство – една умна принцеса, нейните две щастливи баби и нейните двама горди дядовци. Купихме си и един далматинец за разкош. И всеки ден, ама всеки божи ден ми се иска да благодаря на моите родители за това, че ме научиха да обичам, че ме подкрепиха във всичките ми дивотии и че не ми позволиха да умра от любов.
Сега гледам към следващата година с надежда. За спокойствие и за смях у дома. А любовта ще дойде. И този път ще бъде Моята!
Скъпи читатели, пратете ни вашите истории, а ние ще публикуваме най-интересните. Може да го правите чрез Facebook страницата на сайта.
Коментари (0)
Вашият коментар