Владимир Михайлов: Не знаеш дали ще има утре, така че действай! Обичай! Няма време за компромиси!

Сериалът е „Братя“. И знам, че го гледате. Всяка вечер в 22.30 сте пред екрана на Нова и все по-често се хващате, че не може да пропуснете епизод... А той е един от виновниците за това пристрастяване.

И вероятно го гледате, силно озадачени, че пускате „лошия“ брат да броди под кожата ви. Че превъртате сцените, в които студенокръвният злодей държи нежно ръцете на майка си, а очите му се давят в докосването на единствената жена... И се надявате тайничко, че такива мъже всъщност няма. Че са измислени на хартия, в нечий сценарий, в нечие развинтено въображение. Че са фотошопнати. Хиперболизирани. Че героят живее само в тези 30 минути на екрана, а когато актьорът напусне тялото му, се превръща в един обикновен човек, който просто си върши зверски добре работата.

Имам лоша новина за вас. Човекът е далеч от обикновен, а мъжът е... мамма миа!, наистина обаятелен. Изобщо не е случайно, че толкова бързо се превърна в обект на внимание и беше наречен „откритие“. Участията му в над 60 западни кинопродукции, няколко рокбанди и най-ярките мюзикъли през последните години са само началото на неговата кариера. Макар че, ако пиеш веднъж кафе с него, лесничко разбираш, че „кариера“ е студена и далечна дефиниция за неговия път дотук. Измечтано и избачкано. Такова е пътуването му. На цена, която той прекрасно съзнава.

Идеалист. Мечтател. Артист до мозъка на интересната си душа. Рокаджия. Бунтар. Хамелеон. Баща. Обичащ. Владимир Михайлов.

Как така синът на двама зъболекари, завършил Английска филология, а не музикално училище или НАТФИЗ, днес е на всички възможни сцени, при това предимно в главни роли? Та ти имаш изяви на сцената на Музикалния театър, на сцената на Операта, на Евровизия, в рокклубовете, на малкия и на големия екран, на световните големи екрани, пееш пред десетки хиляди на Орлов мост заедно със SLNG!

Големите сцени са свързани с големи мечти. Винаги съм имал смели мечти, а явно имам и характера да ги преследвам. Някой път близките ми хора страдат от това, защото отсъствам постоянно, но те знаят в какво вярвам, какво искам, и ме следват. Моята съпруга Миша, която е музикант, ме подкрепя много. Тя казва: „Да, знам, че с този проект пак няма да си месец и половина вкъщи, знам, че пак няма да имаш време да изкараш шофьорска книжка, но отиваш и го правиш!“ Освен смелостта да поискам нещо, аз имам и подкрепата. Може би затова се случват нещата. А може би и така е написано да се случат.

И все пак, да се върнем назад...

Всъщност в моето семейство от зъболекари се свиреше на инструменти. Баща ми свиреше на китара, пееше, беше душата на компанията. Винаги вадеше китарата и правеше рецитал от 100 песни – френски, руски, „Бийтълс“. Беше магия... магия, който те кара да искаш и ти да си такъв един ден. Още повече, че китарата седеше в ъгъла на стаята... Един ден, когато бях на 13, просто я взех и повече не я пуснах. Майка ми е свирела на цигулка, баба ми – също. Хората в моето семейство имаха отношение към изкуството. Майка ми до ден днешен, когато й кажа за някой актьор, се сеща за всички филми, в които е участвал. Баща ми записваше пък музика на касетки и винаги на тях имаше опис кой на какво свири във всяка песен. Той рисуваше, както и аз, когато бях по-малък. Сега децата рисуват, а малкият ми син Зари вече се снима в клипове и реклами, а в „Братя“ игра малкия Драго.

Още тогава си решил каква мечта ще сбъдваш, така ли?

Имахме много хубав семеен ритуал. Когато баща ми не беше на работа, следобед сядахме с него и брат ми и той ни пускаше по една грамофонна плоча. Изслушвахме я в тишина. Чак после коментирахме какво ни е харесало и какво не. Една от тези плочи беше „Исус Христос суперзвезда“. После вкъщи се появи и филмът. Ролята на Юда беше една от причините аз да искам да се занимавам и с музика, и с кино, и с театър. Това беше моята детска мечта и аз я изричах на глас. Когато ме питаха какъв ще стана, когато порасна, аз казвах: „Ами певец, китарист и актьор“. Така че нищо от това не е случайно. Просто така се случи, че в ученическите години езиците станаха водещи и когато трябваше да кандидатствам за университет, реших, че не трябва да бягам прекалено от това, което обичам, и че обичам англоезичната култура и изкуство. Но винаги ме е вълнувало киното, вълнувала ме е музиката...

Мечтите си зреят в теб и ти търсиш подсъзнателно начин да ги реализираш. Когато бях в Щатите през 2001 г., имах много хубава възможност да остана там, но реших да се върна. Теглеше ме към България. Тогава се включих в първата си група, а после ме забелязаха и от групата „Сафо“. Така тръгнах на музикалната сцена. Малко по-късно – 2004 г., снимайки клип, се запознах с един американски продуцент. Говорехме си с него и той ме попита: „Абе, човек, ти от Ню Йорк ли си?“ Казах му: „Не, тук, от България“. Той се учуди, че нямам акцент и му отговорих, че това съм учил, а и тогавашната ми съпруга беше американка. И той ме покани на кастинг.

И така... начините се намират, когато ти си гориш с мечтата. Не подценявам съдбата и късмета, защото съм го имал в големи дози. Но когато съм имал късмет, съм натискал в посока да се случи. И е важно човек да е готов, когато му се предостави възможност. Както казва Станиславски, когато ти не си зает, работата ти е да си готов за следващия проект. 

Как се учеше да бъдеш актьор?

На снимачната площадка. От 2004 г. насам имам щастието да снимам като актьор, но никак не подценявам факта, че не съм завършил НАТФИЗ. Напротив, съзнавам каква школовка е. Но това си е занаят и човек трябва да се образова и в движение, да чете, да гледа, да анализира театър и кино. Имах възможност да „крада“ от колеги. Разбира се, много от тях срещнах в американските продукции, но съм крал и от Вальо Ганев, Наско Сребрев, Ники Сотиров, Николай Павлов, включително от много по-млади от мен колеги. Също и от тези, с които работим в сериала сега – това са Лео Докле, Йоанна Темелкова, Калин Врачански, нашите родители Тодор Танчев и Деляна Хаджиянкова, Искра Донова, Стойо Мирков. Хлапетата в екипа също са прекрасни! Мога да науча много и от Дария Хаджийска дори, нищо че е само на 16 години. Така че човек не спира да се учи, да взима, да се вдъхновява от колегите си. Другото, на което мога да стъпя, за да се нарека актьор въобще, това е работата ми с режисьори като маестро Карталов, Веселка Кунчева, Виктор Божинов, Ники Илиев, Бойко Илиев. Всичките ни режисьори в сериала са прекрасни!

Работил си в много американски продукции – как се работи там в сравнение с тук? Може ли да разкажеш какво е нивото на трудност тук, защото според мен сме незаслужено критични към своето кино?

Сходното и там, и тук, е, че кино без пари няма как да стане. Бюджетът може да е 200 милиона или 200 хиляди, но това, което ние – нашите творци, понякога не разбираме, е, че когато имаш бюджет от 200 хиляди, ти трябва да се съобразиш с него. И когато искаш да снимаш проект, за който този бюджет няма да стигне, е по-добре да снимаш друг проект, за който ще стигне. Защото една история трябва да се разкаже подходящо. Гледам филми на Петър Вълчанов и Стефан Командарев, които нямат особено голям бюджет, но те са така измислени, че историята да не страда. Когато историята страда, няма значение дали сме българи, американци или италианци.

Разбира се, разликите в бюджетите са огромни, но, честно казано, ти може да направиш вълнуващ филм с малко пари, ако историята го позволява, и филм с мултимилионни ефекти, както често се случва в Холивуд, който да не говори на хората нищо. Така че балансът трябва да се открие.

Много се радвам, че в „Братя“ самата история е така добре написана, а персонажите – отлично защитени. Въпреки че е крими, ние имаме възможност да разкажем тази история без компромис с бюджета, с който разполагаме.

Каква беше първата ти среща с Драго?

Първата ни среща беше в сцените, които трябваше да подготвя за кастинга. В тези три сцени видях коренно различни черти от характера му и си казах, че този е хамелеон и че трябва много внимателно да се подходи. Не исках да играя клишето за мафиота – исках да го направя човек и фасадата му да се пропуква според това с кого говори. Денис/Драго е много сложен персонаж, което е радост за всеки актьор.
След кастинга си зададох още въпроси и помолих да прочета още сцени и епизоди. Беше ми много важно да си отговоря защо този човек коли и беси и е абсолютно безскрупулен – той трябваше да е много защитен за мен лично, за да знам, че няма да играя мафиота клише, за да знам, че ще бъде пълнокръвен и е защитен откъм биография и минало. Когато видях, че наистина е така, страшно много се зарадвах, защото вече знаех, че всичко това има смисъл. Наистина много ми хареса сценарият и историята като цяло. И си казах: „Ами добре, сега дупе да ти е яко!“

Обичаш го, струва ми се?

Обичам го безспорно. Дори с най-тъмните му страни. И ми е лесно да го оправдавам, защото той наистина е добре защитен. Всеки един психопат и сериен убиец е развил това в себе си вследствие на някаква тежка травма в детството. И тепърва зрителите ни ще разбират още и още защо той е такъв и какво му се е случвало. Така че обичам си го и смело мога да кажа, че вече мисля от името на героя. И се опитвам да го следвам.

Знам, че гледаш сериала и постоянно отработваш неща – чисто актьорски, които намираш, че може да бъдат и по-добре. А следиш ли коментарите?

Не, коментарите не. Единствено отговарям на хора, които ми пишат, въпреки че не познавам голяма част от тях. Смятам, че е една здравословна среда да не четеш, докато още тече процесът, защото това започва да ти работи на заден план. Нито трябва да си вярваш, когато някой ти каже, че си страхотен, нито трябва прекалено много да вярваш, че не ти се получава. Винаги ще има такива мнения. Мненията и коментарите мога да прочета след сезона, но дори и тогава не смятам да го правя, защото ако има втори сезон, пак няма смисъл.

Може ли да ти издам малко от коментарите?

Кажи ми отрицателните.

Най-отрицателните са, че са твърде къси сериите и че епизодът винаги свърша на най-интересното. Как да обясниш на хората, че това е клиф (б.а. клиф - от cliffhanger: драматичен, вълнуващ завършек на епизода, който оставя публиката в напрежение и нетърпение за следващия епизод)! :) Освен това са масово влюбени в теб. Вероятно същите тези хора се надяват да има и втори сезон. А ще има ли друг сезон?

Аз ще питам теб (б.а. Авторът на интервюто е част от сценарния екип на „Братя“).

Добре... клиф.

Клиф клиф! :) Много се надявам да има друг сезон и виждам, че и хората искат да останат по-дълго време в компанията на героите, което е страхотен комплимент към целия ни екип, като започнем от сценаристите и завършим с тези, които се занимават с постпродукция. Надявам се, че ще има втори сезон, защото в този сериал има смисъл, какъвто понякога липсва. Нещата са представени каквито са в нашата действителност – на първо място вие, сценаристите, не сте се опитали да ги завоалирате и преиначите. Целият екип работи в посока случващото се в сериала да отразява реалната картина тук и сега. Защото тук и сега има задкулисни игри, има продажен футбол, има тъмен бизнес, има това, че на високо ниво нещата са наредени и се случват, а за всички други нива – пръст в уста. Самият ми герой според мен не харесва мафията. Той не харесва това, в което му се е наложило да се превърне, за да има средствата да оцелее. Аз виждам смисъл в това...

Искам да се занимавам със смислени проекти и вярвам във въпросите, които изкуството задава, и които те оставя ти сам да доразвиеш за себе си. Невинаги осъзнаваш с какъв въпрос те оставя даден филм, но то работи – ти си вече друг човек, след като си го гледал. Това е за мен смисълът на изкуството и аз го откривам в този сериал.

Ето един от въпросите в сериала, пренесен към твоя живот – за промяната вътре в нас. Накъде се водиш ти самият? Каква е твоята лична борба със себе си?

Аз вярвам, че никоя роля не идва случайно. И ти трябва да извлечеш от нея и смисъла за себе си. Затова съм толкова щастлив, че на театралната сцена стъпих с Юда от „Исус Христос суперзвезда“ – както ти казах, мечтана роля от дете, която дълбоко ме вълнува. Тя дойде при мен в момент, в който не знаех дали съм вярващ или не. И когато дойде, на мен ми се наложи да потърся Евангелието на Юда, да се поинтересувам какво движи този човек, защо има такъв тежък конфликт с Месията, кого представлява той. Това са въпроси, които дадена роля ти поставя за теб самия. Тогава ми се изясни, че въпреки че съм кръстен, всъщност аз никога не съм се чувствал конкретно християнин. Разбрах, че съм вярващ, но все още, с всяка една ситуация в живота, разбирам в какво точно вярвам.

После дойдоха други роли като Фантома на операта – защо този човек – също като Денис, е толкова тъмен, толкова отрицателен? Той също е склонен и убива за любимата си. Каква е тази тежка травма, с която се бори? Наложи се да го потърся много дълбоко и заедно с маестро Карталов да си дадем отговори на тези въпроси. После Жан Валжан – той пък дойде с друга отговорност. Изобщо всеки от тези герои те променя. Героят ми в „Братя“ има нещо общо с всички тях – и с Юда, с Фантома Ерик, с Жан Валжан. С течение на времето успях да стъпя върху работата, която съм свършил вече с тези роли, и се чувствах подготвен за този герой. Мисля, че нося в себе си всичко това, което той носи. Познавам го. Разбира се, зрителите ще кажат до каква степен съм се справил.

В момента урокът ми, свързан с тази роля, е да изляза по-смислен и по-принципен човек след снимките на сериала. Защото имам възможността да изхвърлям тъмната енергия на терен, играейки този човек, който стига до крайности, и отърсвайки се от нея, имам отговорността да използвам светлата енергия за други неща. И без да правя изявления, че съм добър човек... да се опитвам да бъда добър човек. Да бъда принципен човек. Да се опитвам да помагам нещата да се движат в правилна посока. Да използвам за добро трибуната ни в момента... Защото това е може би единственият плюс, че си разпознаваем - хората започват да те слушат. Но то става плюс единствено, ако ти го ползваш правилно.

Ето, ти имаш тази трибуна. Какво би искал да кажеш на хората?

Нещо, в което твърдо вярвам и се опитвам да заложа и в героя ми. Защо той мрази мафиотите, при положение че той самият е мафиот? Защото не е имал избор. Защо той мрази хората, които взимат наркотици? Защото са имали избор и са направили грешния избор. Искам да кажа на хората, че всеки от нас има избор. Всеки ден. Това, в което живеем, зависи от всеки от нас. Ние живеем в действителност, в която замитаме проблемите под килима. И това се случва от много години. Има будни хора, които говорят за това. Без да искам да влизаме в политически разговор, в крайна сметка народът трябва да управлява. И народът трябва да има глас. Всеки един от нас има глас и има избор. И трябва да се борим за това, в което вярваме. Защото всичко друго е вятър.

Да си поговорим за любов. За героя ти няма задръжки, когато става дума за любов. Той изповядва принципа „На война и за любов всичко е позволено“. И за теб ли е така? 

Много труден въпрос ми задаваш. Имал съм моменти, когато съм отсъствал от вкъщи, не съм бил до семейството си достатъчно... и все още ги има. Аз снимам по шест дни в седмицата, а в седмия, почивен ден чета, защото е нужно да направя връзки между сцените. Тоест, когато си в такъв проект, ти не си пълноценен вкъщи. Опитвам се... не знам доколко успявам, когато съм вкъщи, да се отърся от всичко и поне за малко да видя децата си, да видя човека до мен и за половин-един час да бъдем заедно истински. Опитвам се също така да си подбирам бъдещите проекти. Мисля, че е важно за всеки артист да не се хвърля на всичко. Защото няма време. Това е и големият урок от тази криза с така наречената пандемия. Не знаеш дали ще има или няма да има утре, така че действай. Действай по важните неща. Обичай! Бъди с близките хора! Опитай се да живееш пълноценно спрямо принципите си! Няма време за грешки, няма време за компромиси.

Не знам дали си даваш сметка на колко хора благодари в последния един час и как го правиш във всяко интервю...

Ами аз наистина съм им благодарен. Никой не може да е сам това, което е.

Винаги изтъкваш другите, винаги имаш добра дума за тях, когато всъщност става дума за теб. Този толеранс към другите, тази доброта.. те не те ли правят уязвим?

Не мисля. Ако някой много се прави на някакъв, значи още не е там. Виждал съм през годините хора, които са на високо – като Ейдриън Броуди, като Салма Хайек, които са готови да дадат от времето и енергията си в името на това ти като колега да се справиш също със задачата си. Още повече, че те разбират стреса ти, когато играеш с тях. Тези хора неслучайно са там, където са, и го разбират много добре. И те са на първо място хора, на второ място – професионалисти. Те нямат нужда да играят пред никого и да се правят на звезди. Те са звезди и всички го знаят.

Аз вярвам в това и нося отговорност, когато съм част от екипа, в който някои са по-опитни, други – по-неопитни. Но да намериш подход към всеки един, да го поднесеш елегантно, да направиш комплимент на човека, когато си е свършил работата... мисля, че е важно. То не трябва да е насила, но когато не го чувстваш така, потърси го насила. Според мен това работи. Това е моят подход. Случвало се е да излизам от кожата си, но се надявам да не се случва повече, защото не вярвам, че ще вдъхнови някого, че ще го накара да си свърши работата по-добре. Смятам, че през смях, спокойствие и приятелско отношение ти отключваш хората по друг начин.

Вероятно и като баща си такъв?

Не. Като баща съм по-строг и се боря с това да не съм сприхав, защото нося и това в себе си. Мога, ако ми падне пердето, за части от секундата да стана друг. Опитвам се да съм по-търпелив с децата, защото те също не реагират добре, ако креснеш. Това е един подрастващ човек, той е още по-уязвим. А и ти в ролята си на родител трябва да обясняваш, да утешаваш. Трябва да разбираш, да напътстваш и водиш. Боря се с помощта на моята съпруга, която ми прави винаги забележка, когато трябва, и ми позволява да видя нещата от друг ъгъл. Защото там съм винаги на 100 процента себе си – с хубавото и с лошото. Просто защото ми пука.

Какво семейство сте?

Динамично. Имаме си проблемите. Казах ти за дисбаланса, за това, че ме няма. Много години са, в които аз се хвърлям от проект в проект. За щастие моята съпруга ме разбира прекрасно и вярва в моите мечти. И ме подкрепя, доколкото може, но тя също има и свои мечти – тя е музикант, артист, човек, който се е занимавал с кино покрай това, че е записвал филмови песни. Тя е човек, който много добре разбира процеса, разбира моята гледна точка, разбира и когато аз летя нависоко. И ме приземява понякога.

С нея свирите заедно в Rewind и скоро ще имате албум (следете бандата в Youtube). Гледах ваше парче – много жизнено, много лятно...

Имаме и едно биографично парче преди това, което се казва Alone Out There, което излезе на един дъх с китарата.

Явно ме е вълнувало в тези дълги раздели с жена ми. Репетирах с Весела Кунчева „Исус“ в Пловдив и трябваше да излезем с премиера на 13 март... и тогава затвориха всичко. На мен ми стана ясно, че ще затворят и градовете, и си казах: „Какво би било, ако аз не успея да се прибера въобще?!“ Наистина аз бях избрал да съм там, далеч от семейството ми, и рискувах следващите три месеца да не сме заедно. Стори ми се интересно и побързах да монтирам това видео и да го пуснем. То влезе много емоционално на хората, които го чуха и видяха. И така, мен ме вълнуват не само летни, но и разни тежки настроения.

Това го подозирах. Какъв асцендент си?

Асцендентът ми е Лъв, каквато ми е и зодията. Но пък Луната ми е в Риби.

А, и моята. Ужасно е!

Барман, две водки, моля! :))

Ще има ли според теб клубни участия тази година? Ще има ли театър, мюзикъл, опера?

Силно се надявам. Вече са планирани спектакли на „Клетниците“ в Софийска опера, на „Фантомът на операта“ в Музикалния театър. Изиграхме „Mamma mia!“, колкото можахме, на външни сцени...

Това, което е нерешен проблем, е дотацията на билетите в театрите. Не е достатъчно да отворим театрите и да осигурим безопасни условия за публиката и артистите. Важно е също да подкрепим културата в този момент. Защото доста други държави се справят по-добре от нас в това отношение и са подали ръка на зависими и независими артисти. И не задават безкрайни въпроси от типа на „какъв ти е статутът“ и „колко пари взимаш“. Помагат на театрите и артистите безвъзмездно. Ако ние нямаме жив театър, ако изчезнат за дълго време сценичните изкуства, този жив контакт с публиката, от който тя има нужда, ще липсва на всички. Апелирам към тези, от които зависи това решение, да се върне дотацията на театрите, да се върнат условията на тези хора да работят. Защото те искат да работят и тяхната задача е да са на сцена, а не вкъщи. А тази пандемия изостри сетивата на публиката и тя има нужда от друг тип представления – от по-малко халтури, от повече смислени постановки. Смятам, че хората са готови за българско авторско изкуство. Хората, също както и ние, усещат, че няма толкова време за глупости. Така че това според мен неизменно ще се отрази и ще ни накара вас като писатели и нас като артисти да потърсим смисъла от тази ситуация.

И по тази тема успяхме да се скараме – някои креснаха, че хората на изкуството изискват твърде много, че се глезят едва ли не... Не е ли жалко?

Според нашата народопсихология всеки успял българин е на същото ниво като нас. Ние не можем да погледнем на успелия, талантлив човека с мисия като на човек, който е горе, на пиедестал, ако щеш. А той се намира там от векове... в общества като руското, английското, френското и много други. Не, ние се опитваме да ги дръпнем тези хора на нашето ниво. Гришо, като бие, бием и ние. Да не говорим, че като в спалнята прави нещо, ние пак сме с него. Ще го кажа в най-общ смисъл – добре е да имаме уважение един към друг. Смятам, че това ни липсва, а е много важно да го имаме, защото ние сме свързани. Не го ли видяхме вече? Не го ли разбрахме?

Прочетете интервюто с екранната любов на Владо Михайлов - прекрасната Йоанна Темелкова, тук.