Писателката Теодора Димова: Татко ми липсва! От притеснение не влизах в час, когато учехме "Тютюн"

Родена е в София в семейството на писателя Димитър Димов

Завършва 114-а английска гимназия и английска филология в СУ

Специализира в Royal Court Theatre в Лондон

От 1994 г. работи в БНР

Най-новата й книга “Поразените” е обявена за роман на 2020 г.

- Г-жо Димова, вие бяхте първата участничка в серията “Литературни понеделници”, с която клуб “Перото” в НДК откри новия си сезон. Защо организаторите избраха вас? Какво си казахте, когато ви поканиха на среща с читателите и почитателите на вашето творчество?

- Поканата дойде от Светльо Желев, директор на “Перото”. Инициативата е чудесна, защото обещава редовни срещи между писатели и читатели всеки понеделник. Светльо е човек с огромна литературна и не само литературна култура, със солидни знания в областта на мениджмънта в тази област и най-вече с така вече рядко срещаната добронамереност и любопитство към писателите,

към процеса на писане,

към механизма на

създаване на един текст

Срещата разговор продължи два часа, за мен те бяха едновременно и изтощителни, и зареждащи, защото заедно се опитвахме да стигнем и да разгадаем тайнството на писането, тъй като то е не по-малко тайнство и за самия писател. Това само по себе е невъзможно, естествено, но подходът беше честен и искрен.

- С какво ви изненада тази среща?

- Изненада ме с отрицателните оценки още преди да се е състояла срещата. Когато те идват от колеги, от които се възхищаваш и които обичаш, тези предварително язвителни нагласи болят. Но пък ние вече обръгнахме някак си на болката. Надявам се литературните понеделници на “Перото” да станат традиция, да приучват и читателите, и писателите на откровени разговори, споделяне, критика, без тя да бъде злонамерена и изпълнена със сплин.

- Как ще коментирате факта, че за да посетят литературните празници, хората трябва да си купят билет от 10 лева?

- Именно тези 10 лева

станаха повод за

язвителните думи

Хората си купуват билети на много по-голяма стойност за концерти, кино, театрални представления, шоу програми, оперни спектакли. Светльо Желев отговори аргументирано, ясно и учтиво на упреците, като обясни, че една трета от приходите от билети са за автора, останалите две трети се разпределят между литературен клуб “Перото” и програмата “Помощ за книгата”.

- Вие нямате навършени 6 години, когато баща ви Димитър Димов умира от инфаркт в Букурещ. Какви са спомените ви за него?

- Спомените ми са детски и оскъдни. Затова и съкровени, и болезнени и винаги съм избягвала да ги споделям публично.

- Липсваше ли ви той? Майка ви Лиляна Бушева разказваше ли за него?

- И досега ми липсва. Тази липса не може с нищо да бъде компенсирана, тя е стигма. Всеки, който е загубил родител в такава ранна възраст, знае това.

Разбира се, майка ми много ми е разказвала за него. Но най-дълбоко стигам до баща ми през неговите произведения, чета ги периодично, възхищавам се, всеки път откривам нови и нови неща. Например насмешливостта му към хората и техните пороци, не осъждането им, не иронията към тях, а точно насмешливост - и то тъжна, скръбна.

- Как се чувствахте в училище, когато изучавахте писателя Димитър Димов и творчеството му? Как се отнасяха съучениците ви към вас по този повод?

- Учителката ми по литература г-жа Димитрова (всъщност другарка тогава) ми каза, че ако искам, мога да не присъствам в часовете, в които преподава за него. И аз с облекчение и благодарност се възползвах. Давам си сметка, че сигурно и тя самата се е притеснявала немалко. А със съучениците и приятелите ми всичко си беше нормално.

- Кога разбрахте, че той е наистина голям европейски писател?

- Първо прочетох “Поручик Бенц”, след това другите два романа. Но и досега най-дълбоко ме поразява именно първият му роман.

- А кога за първи път разбрахте, че “не сте паднала по-далеч от дървото”?

- Не мога и да си

помисля

да се съизмервам

с баща ми

Но и не съм го искала. За мен е достатъчно, че устоях да вървя по собствения си път, да не изкривявам съдбата си, да съм вярна на интуицията за самата себе си, това смятам за голямата си победа.

- Помните ли първото си произведение? Пазите ли го в архива си?

- Да, пиесата ми “Фюри”. Тя спечели поощрителна награда на конкурс за радиопиеси, беше реализирана в Радиотеатъра, оттам и връзката ми с БНР и програма “Христо Ботев”, където работя и до днес. Вълнението, когато слушах радиопостановката, реализирана от Маргарита Благиева, беше неописуемо.

- Защо, след като зъвършвате английска филология в СУ, започвате трудовата си кариера като учител?

- Това беше едно от нещата, за които бях учила. А и преподаването дава доста независимост.

- Какво ви носи работата в редакция “Радиотеатър” на БНР?

- Понякога една радиопостановка е по-добра от своята театрална версия. Декорът изчезва, остава текстът и актьорскитя глас. Слушателят много по-лесно навлиза в тъканта на пиесата, защото нищо друго не го разсейва, други посредници към думите, освен гласа, няма. Понякога радиотишината много повече тежи от тишината в залата, истинска магия се случва понякога. А да бъдеш част от нея, е много.

- Къде ви е по-трудно - в драматургията или в белетристиката?

- Драматургията за мен е по-трудният жанр. Но драматургия има във всеки сън, спомен, разказ, стихотворение, във всеки роман. Белетристиката дава несравнимо повече свобода и самостоятелност, но тя също се базира на драматургия.

- Днешното размирно време може ли да ви вдъхнови или провокира за роман или за пиеса?

- О, да. То е изпълнено с драматургия, с неочаквани обрати, с внезапни завои. От тази гледна точка е направо благодатно за един писател. Онова, което с години е отстоявано, с лекота се отхвърля. Почтени хора загърбват десетилетия от живота си, за да се поставят в услуга на някой политически лидер.

Най-дълбоко стигам до баща си чрез романите му

Време на удивление и разделение, за съжаление, отново. Но ако погледнем исторически, изглежда, именно това е начинът, по който се наваксват пропуснатите векове - когато обществените движения преминават през лични травми и разраненост.

Затова е от значение да запазваме, доколкото можем, духовна трезвост и бдителност, защото в размирни времена изкушенията стават по-големи.

- Синът ви Лило Петров завърши драматургия в НАТФИЗ и вече има награда за пиесата си “Добролюб”. Той тръгва по вашия път - това радва ли ви, или ви тревожи?

- По-скоро и той тръгва по собствен път, който не се препокрива с моя, има свои разклонения, но така и трябва. Той по-добре знае своя път, отколкото аз, затова върху децата си ние не трябва да се налагаме, а само да ги подкрепяме.

- Защо го кръстихте Лило? Това име е често срещано в Северозапада, някои от героите на Радичков се казват така. Например Лило Лисицата в “Суматоха”...

- От дете харесвам това име, прочетох, че е древно болярско име.

- А дъщеря ви Мина по кой професионален път тръгна?

- Тя е преподавател по френски език в 9-а френска езикова гимназия. От онези преподаватели, които са родени за тази професия, родени с талант именно за да бъдат учители.

Заради Мина отблизо следя тревогите и проблемите в образователната ни система. Има талантливи млади учители, които работят всеотдайно и с хъс, които преминават през всякакви трудности, които за седмица се пренастроиха без никакво мрънкане и недоволство да започнат да работят дистанционно.

Но за съжаление, са зарити с административни и абсолютно ненужни чиновнически задължения, които изпиват силите и времето им. А и силите им, и времето им трябва да бъдат щадени, защото преподавателите в гимназията са тези хора, които вграждат невидимо в личността нейната цялост, култура, мироглед. И именно

те са на най-тежката

първа линия, когато

трябва да се

слага спирачка

на агресията,

безвкусицата,

безразличието, лошото възпитание.

- Кой беше най-интересният човек, когото срещнахте през годините?

- Няма да забравя една жена от Бретан, северната част на Франция, където заедно с Мари Врина представяхме романа “Майките”. Тя беше над седемдесетгодишна, сърдечна, жизнерадостна.

Дойде при нас и започна да ни разказва как наскоро разбрала, че е осиновено дете. Започва да търси истинската си майка и я открива в съседно градче.

Тя била още жива. Отива при нея, прегръща я, казва й: “Мамо, благодаря ти, че си ме родила на този свят, че успях да видя толкова красиви неща, че обикнах толкова добри хора. Целувала я, милвала я, прегръщала я. Накрая двете плакали опрощаващо, радостно.

- Имате ли жена писателка, от която сте се учила?

- Сестрите Бронте, Джордж Елиът, Вирджиния Улф, Франсоаз Саган, Магда Сабо, Тони Морисън, не мога да изброя всички.

- Водите ли си дневник?

- Не, не си водя дневник. Но сега препрочитам “Дневникът на Ане Франк”, подтикнаха ме към това месеците, които прекарахме в карантина. И мрънкането ни, оплакванията ни, депресиите ни по повод на тези мерки ми изглеждат още по-унизителни и жалки на фона на онези две години, прекарани от осем души на едно място под непрекъснат стрес и страх.

- Книгата ви “Поразените” беше избрана за роман на 2020 г. Това не е първата ви награда и все пак как се отрази това признание на самочувствието ви? Наградата мотивира ли писателя, или го разглезва?

- Жалко, понякога комично е, ако се случи второто. Аз мисля, че съм се опазила от това. Наградите носят радост, естествено, но тя изчезва бързо.

Онова, което създава същинското самочувствие на един писател, са всекидневната работа, наблюдението, четенето, разговорите, осъзнаването и преосмислянето на събитията около теб.

- Ще ви призная, че прочетох само първите две части в “Поразените”, нямах сили за третата. Докато ги четях, освен че очите ми се пълнеха със сълзи, усещах и странна болка в гърлото...

- За мен болката, която извира от романа, е пречистваща, светла като всяко страдание. Сам по себе си човек не може да се пречисти, трябва да премине през катарзис, през личен апокалипсис, да бъде белязан със стигмите на своя път.

Дори в самото заглавие на романа има двусмисленост, да, неговите герои са поразени, животът им е или прекъснат, или изкривен, отчужден от самите тях. Но те запазват нещо, което палачите им никога няма да имат, запазват чувството си за истина, достойнството си.

- Каква е бъдещата съдба на романа?

- Засега съдбата на “Поразените” е щастлива. През следващата година предстои да излезе във Франция в превод на Мари Врина. На 2 и 16 октомври е премиерата на театралния й вариант на сцената на Варненския драматичен театър, режисьор и автор на драматизацията е Стоян Радев. Предстои също и премиера в София. Има също много силна заявка за филмирането на романа. Винаги ми е било толкова странно как една книга напуска територията на своя автор и заживява самостоятелен живот. Все едно дете, което е отгледано и тръгва по своя си път.

- Вие имате четири книги, които са изцяло на християнска тематика - романите “Влакът за Емаус” и “Марма, Мириам”, повестта “Първият рожден ден” и сборника с християнски есета “Зове овцете си по име”. Как ги написахте, съжалявате ли за този избор?

- В първите години, в които навлизах и изучавах християнската ни вяра, не можех нито да мисля, нито да пиша за нещо друго освен за нея. Това беше най-повратната точка в живота ми, най-дълбинната и съкровена.

Съвсем ясна сметка си давах, че това въобще не е печеливша писателска стратегия, напротив - да се пише на християнска тематика в ХХI век, е много пагубно дори защото означава отлив на читатели. Но за мен важното беше да вървя по своя път и да го споделям. След като пътят ми беше този, аз бях длъжна да споделя именно него с читателите си.

И не само че не съжалявам, напротив - изпитвам дълбоко удовлетворение от този свои избор. Защото евангелският разказ е универсален, той запълва така трагично липсващата част от нас, отнета ни при грехопадението. Нищо друго според мен не е достатъчно силно, за да ни възстанови така цялостно, така любвеовилно освен вярата в Христос. Единствено чрез нея за мен можем да си обясним и да приемем трагичността на света и на човека.

- Отново се затягат мерките срещу коронавируса, може би ще се върне и карантината. Вие как прекарахте онези тежки дни на изолация?

- Месеците на карантината бяха уникална възможност и шанс за преосмисляне на ценностната ни система, за вглеждане в себе си и в посоката, в която вървим.

За себе си нарекох тези дни възможност за колективна метаноя. Но дори и да се беше получила в началото тази “промяна на ума”, ние бързо я забравихме. Бързо “възстановихме” ума си в предишното му състояние, не издържахме на аскезата, в която принудително бяхме поставени, бързо я отхвърлихме и вече забравихме. Не извлякохме поука, не научихме урок...