Моята диагноза е проста, аз съм загубена кауза

Тази крилата фраза на Хулио Кортасар явно поне веднъж в живота се е отнасяла за всички ни.

Със сигурност и вие сте загубена кауза, ако чувствате интензивно и дълбоко, и понякога плачете, без да знаете защо.

Със сигурност харесвате хора, които вибрират, и е много вероятно да обичате да работите по такъв начин, че реалността ви да е дори по-добра от мечтите ви.

Загубени каузи сте, защото понякога се ядосвате без причина и светът се срива, когато нещата не вървят по вашия начин. Няма надежда за вас, защото не успявате да броите до десет, преди да избухнете.

Аз съм загубена кауза (и вие също), защото не съм в състояние да имам пет хранения на ден, да спя по осем часа на нощ или да мисля за себе си, преди да мисля за някой друг. Непрекъснато чакам тази моя версия да прекара време с мен.

Аз съм загубена кауза (и със сигурност и вие), защото невинаги съм в състояние да се „отпусна и да се сбогувам“ с нещата, които ме нараняват. Не че обичам да се вкопчвам в нещата или че съм неспособна. Просто се надявам, че чудесата се случват. Не мога да се сдържа. Толкова съм ирационална.

Аз съм загубена кауза, защото напълно вярвам, че нещата, които не идват лесно при нас, са най-полезните и знам, че трябва да събера смелост, за да продължа напред.

Обичам да се усмихвам всяка сутрин, но разбирам, че невинаги е необходимо, че тъгата също е добра за мен и че когато тялото ми иска да плаче, трябва да затворя вратата към света и да прекъсна връзката с него за известно време.

Не обичам, когато хората ми казват какво да правя, каква трябва да бъда, кога да тъжа или как да се чувствам.

Безнадежден случай съм, защото обичам да слушам малките битки на други хора, да разглеждам лицата им и да оценявам израженията им. Аз съм загубена кауза, защото не мога да понасям да ме лъжат, но съм наясно, че хората го правят.

А вашата диагноза същата ли е?