През декември 2009 г. поетесата Валентина Радинска изгуби своя любим съпруг Коко, а ние - големия български режисьор проф. Крикор Азарян. Поводът да се срещнем с нея е документалният й роман “Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо”, в който тя описва необикновената история на този необикновен човек.
Днес се навършват 8 години от неговата кончина.
Писането на книгата бе начин да бъда още малко с любимия ми
Докато беше жив мъжът ми, никога не съм си мислила, че като си отиде, ще напиша книга за него. Преживявах всичко отначало, спирах, плачех, пак започвах, отново прекъсвах и ми беше тежко, но това бе начин да прекарам още малко време с любимия ми човек. В книгата е историята на нашето запознанство от март 1979 г. до декември 2009 г., когато той ни напусна. Исках да разкажа и за преживяванията от последните ни няколко години с Коко - времето му с коварния противник, когото все пак той победи, както и за достойния начин, по който го направи.
Коко съдеше за хората по делата им
Коко беше добър човек, толерантен. Владееше себе си, имаше голям самоконтрол и не бързаше да отговаря. Знаеше цената на думите и не ги хвърляше напразно. Беше търпелив и ако се случваше да избухне, да се скара, (наричаше тези състояния “падна ми пердето”), това означаваше, че е доведен до някаква крайност. Обикновено в професионално отношение му се случваше. Той се дразнеше, когато някой от службите в театъра не си вършеше работата или някой актьор не си знае текста. Уважаваше всички и за него никой не беше втора ръка човек. Съдеше за хората само по делата им. Беше скромен, аскетичен в бита си, не се интересуваше особено от удобствата, от това какво яде, какво ще облече. Съсредоточен бе във вътрешния си свят и външните дразнители периферно му въздействаха. Беше отдаден на професията си. Винаги ме е респектирала професионалната му хигиена. Нито веднъж не каза лоша дума срещу свой колега, нито срещу актьор, нито срещу режисьор, не позволяваше и на другите в негово присъствие да го правят. Умението му да води разговор, да е забавен, да вижда смешното, да прави връзка между случващото се, да прескача от дребното към трансценденталното или глобалното. Извънреден човек като дух, духовност и в същото време много простичък, обикновен в бита и в битието си.
Любовта ни бе кармична, съдбовна 
Любовта ни беше силна и чиста. И досега смятам, че тя бе нещо кармично, съдбовно. Запознахме се по повод на единствения филм, който той направи - “Всичко и никой”. По-късно аз се шегувах - “ти направи този филм само за да се запознаеш с мен”. Тогава бях журналистка в “Народна младеж” и отидох да правя интервю с него за филма. И двамата се съпротивлявахме на чувствата си, защото той имаше семейство, аз - сериозна връзка със сериозен човек. След хиляди опити да се разделим и “късане на живо месо”, разбрахме, че се изпепеляваме. Решихме, че каквото и да ни струва, ще бъдем заедно. Разбира се, в такива ситуации няма как да не нараниш някого. В определен момент човек избира дали да плати цената на нещо, което си струва, или да се откаже от него. Любовта ни остана силна докрая. Успяхме да се обичаме по начина, по който го изисква Христос, като казва - “обичай ближния си както самия себе си”. Най-трудно е да обичаш другия както себе си. Затова се смятам за много щастлива жена, защото малко жени получават такава истинска, чиста, дълга любов с един уникален човек.
Казаха ни, че синът ни няма да живее повече от година и ни посъветваха да го оставим в дом
Раждах без акушерка. Дежурният медицински екип не ми обърна особено внимание. С гръб към мен един едър гинеколог развеселяваше с вицове сестрите и анестезиоложката. От време на време със замах стоварваше стоте си килограма върху корема ми и викаше: “Напъвай, напъвай, не се лигави!” След което продължаваше с вицовете. Усещах, че губя съзнание. Докараха апарат, провериха тоновете на детето - бяха 80, а трябваше да са 200. Осъзнах, че лежа в собствената си кръв. Успях да изрека най-спокойно: “Умирам...” Потъвах в някакво друго измерение. Видях се как летя през призрачно, смрачено място, и колкото и да беше тъмно, различих в мрака врата или по-скоро - сянката на врата. Някак си знаех, че това е вратата към Отвъдното. Но не се боях, нямаше никакъв страх - просто една врата, през която щях да премина. И тогава отсреща, в далечината, започна да пулсира и стремително да се приближава към мен една светла точка. После си помислих, че това е била душата на детето ми... Заради нея съм се върнала.
По-късно една лекарка ми обясни, че на моето дете “мозъкът му е объркан” и сигурно ще има много увреждания. Когато Коко дойде на другия ден, слязохме в градинката пред болницата, пълна с щастливи родители. Казах на Коко истината за случилото се и двамата се прегърнахме, подпряхме глави и плакахме. Кръстихме сина си Степан, на бащата на Коко. Казаха ни, че едва ли ще живее повече от година и ни посъветваха да го оставим в дом. Твърдо решихме, че няма да захвърлим детето си. Искахме да прекара дните си с нас, обградено с любов. Правехме планове къде в кои държави да го заведем за лечение. Още не знаехме, че детската церебрална парализа не е болест - тя е състояние.
Въпреки тежките изпитания, които преминахме с мъжа ми, гледахме детето си с много любов - цели 20 години. Нали казват, че Господ не ти дава по-голямо изпитание от това, което можеш да понесеш. И го понесох, слава Богу. Убедена съм, че синът ни ни е избрал, защото неговото 20-годишно пребиваване в този свят бе свързано само с болка и страдание. Някои родители биха изоставили детето си в дом, други биха го гледали без любов и то щеше да си отиде бързо. Ние го гледахме с цялата си любов, на която сме способни. Никога не съм го възприемала като наказание. Казах си, че той има нужда от някой, който ще го приеме не по най-баналния начин със скубане на коси. Едно такова дете е изцяло зависимо от твоята любов и добросъвестност. Синът ми ме направи по-добра, по-вглеждаща се в другите и толерантна, много по-състрадателна. Научи сърцето ми да разпознава необходимостта на другия човек да получи от мен помощ, любов, състрадание. Сърцата на повечето хора са слепи за тези неща, те са заети със себе си.
Степан беше като извънземно същество, което знаеше страшно много неща, които нямаше как да научи в този живот. Беше хубав, буден, умен. Нищо не можеше - нито да говори, дори не можеше да си държи главичката, трудно дишаше и преглъщаше, с много тежки увреждания, но с абсолютно запазен интелект и чувство за хумор. Имахме си с него свои кодове за общуване. Пренареди ми се цялата ценностна система и всички неважни неща отпаднаха.
Когато си постъпил подло, поправи го
Важно е да можем да разчитаме уроците на живота. Да се научим да тълкуваме посланията и да преосмисляме постъпките си и последствията от тях. Всеки ден човек трябва да анализира изминалия ден и да си прави изводи от онова, което му се е случило. Ако е съзнателен, ще си каже - “днес постъпих лошо, трябва да се извиня”. Така постепенно се натрупва опит. Моите лични уроци са, че съм била нетърпелива, съдила съм другите прибързано, постъпвала съм егоистично. Сега съм по-чувствителна към болките на другите. Опитвам се да оправям нещата. Във Вселената има седем принципа, един от тях е за причината и следствието. Когато човек създаде причина за отрицателни последствия, сполита го нещо след време с по-голяма сила, отколкото силата, с която е задействал този принцип. Затова, ако си обидил, постъпил си подло, преди то да се е върнало като бумеранг към тебе, поправи го. Ето това е важно, защото те кара да бъдеш добър.
Самотата наричам свобода 
Чувствам, че нямам кой знае какво вече да губя, и това е усещане за свобода. Това е, когато една жена е затворила страницата на майчинството, страницата на съпружеството и вече е останала сама с пътя, който има да извърви в самота, сама с вътрешния си свят. Не го казвам в тъжния смисъл. Мисля, че това са “сметки”, които е трябвало да бъдат платени, неща, които е трябвало да бъдат преживяни. В древен Египет е имало духовна мистична школа само за жени, които вече са затворили страницата на майчинството и на съпружеството, и са отивали там, за да се развиват духовно. Има една приказка за това, как може да изчезне заек - като го наречеш с друго име. Така че за мен проблемът беше да дорасна до оня миг, в който ще мога да нарека самотата свобода.
Човек се вкопчва в земното, в материята, в пристрастията си, но ние сме граждани на един духовен невидим свят и трябва да се чувстваме по-свързани с Природата, с Вселената, защото сме деца на този невидим свят, а физическите ни тела са дадени за изпитания. Както се казва - всичко е за наше висше добро.
Всичко на този свят си има цена
Никой не е на Земята, за да се забавлява: животът е училище, а не дискотека. Смисълът на човешкото съществуване е в това да се еволюира. Човек много ще сгреши, ако си мисли, че Господ просто му е подарил тази Божествена искра, която блещука във всеки от нас. Господ не ни я дава даром, дал ни я е за работа, да се очистим от мрака в себе си, да прогледнем, да разберем, че сме деца на светлината… Много е тъжно, когато човек е пропуснал тези възможности, когато остарее и изведнъж разбере, че всъщност нищо не е направил в живота си, че не е раздухал тази Божествена искра… Понякога живеем и правим нещата така, че дори я задушаваме… И тогава човек просто ще си плати, защото няма нищо безплатно на този свят. Един съвременен философ херметик - чилиецът Дарио Салас Сомер, казва - “Теорията за безплатното се е родила в офиса на сатаната”. Нищо безплатно няма, всичко на този свят си има цена.
Коментари (0)
Вашият коментар