В деня на детето няма как да не поговорим и за детските мечти. Но вместо да говорим, ние решихме направо да ви ги покажем. Срещаме ви с едно момче, което работи и мечтае от 14-годишен, което вярва, бърза, гони, стига, прекосява, съумява, гори, но не прегаря... Едно момче, което е от тук, от България, но вече е и от там, от света без граници, от света на сбъднатите детски мечти. Едно момче, което отдавна не прекарва дните си на футболното игрище или в сянката на джанката, но в същото време живее по повелята на детските си желания. Да бъде режисьор, да успее и да го направи на световната сцена.
Представяме ви Борис, на 23 години, който живее в САЩ и като нищо един ден ще е следващата ни перла в короната на... Холивуд.
Здравей, Борис! Какво прави едно българско момче в Страната на неограничените възможности? 
- Следвам мечтите си. Сега живея в едно малко градче до Бостън, където мога да кажа, че съм у дома си. Моят втори дом.
Какво беше първото чувство, което изпита, когато стъпи на американска земя?
- Мисля, че никога няма да забравя първия път, когато кацнах в САЩ. Кацнах в Бостън и само от въздуха ми се зави свят. Дишах, така както не съм го правил преди това. С пълни гърди, с усещане за принадлежност. Това беше моят свят. И исках да го покоря, както бях покорен от него.
Все още ли е актуално това название - Страната на неограничените възможности? 
- За мен да. Вече пета година живея тук, връщам се в България за кратко и пак тръгвам. Вече два пъти, в две поредни години прекосявам цяла Америка с каравана. Местата, през които минавам, са уникални. Сам избирам маршрута. Каньони, резервати, пещери, скални градове... Мащабът, с който този континент може да те покори, е огромен. Малко по малко разбирам, че съм привлечен и завинаги влюбен в тази страна. Искам да остана и да се развивам в онази непреодолима своя мечта – да бъда режисьор, да изследвам човешките характери, съдби и да ги вплитам в истории.
Холивуд ме зове,
надявам се да взема истинска виза, която да ми позволи да остана.
Кога разбра, че искаш да бъдеш режисьор?
- На 14 години започнах да работя в една продуцентска компания, която имаше много телевизионни формати. Телевизията тогава ме плени. Още не беше се оформило в мен усещането какво искам да правя. Напипвах го, но някак до този момент не бях видял пътя. А тогава го видях. Пожелах да стана режисьор. И знаех, че от този момент нататък ще следвам тази моя мечта.
Започнах да израствам на работното си място. Бях схватлив, умен, бързо преценявах какво и кое е важно. Имах много бързи реакции, особено когато е напечено. А в телевизионните формати винаги е напечено.
И така започнах. Големи тв шоута, реалити формати, уикенд предавания. Времето ми беше толкова уплътнено, че учителите създадоха специална програма за мен, за да мога да ходя на работа и същевременно да не изпускам учебния процес. Станах на 16, после на 17 години и преди да навърша 18, имах зад гърба си доста голям трудов стаж. Вече знаех, че ще кандидатствам режисура. Бях го решил твърдо.
И успя ли да запишеш режисура?
- Приеха ме режисура в Благоевградския университет. Бях доволен, защото знаех, че там наистина има добри преподаватели. Заминах в началото на учебната година и бях в еуфория от възможността да живея на квартира с мои колеги и да попивам знания от всички страхотни преподаватели. Не останах незабелязан. В моята група аз бях единственият, който винаги си позволяваше да има мнение и да го изразява, спорех, когато се налагаше, но исках да извличам максималното от всяка лекция. Преподавателите ме изпитваха с интерес. Някои определено се дразнеха в началото, но после разбираха, че пропиляването на време наистина изключително ме тревожи. Защото наблюдавах колегите ми, които се държаха като ученици, които искаха да избягат от училище, които ги мързеше или просто бяха лениви, и знаех, че аз не искам да бъда това.
След една година се преместих в НБУ – кино- и телевизионна режисура. Междувременно се бях записал на едномесечен курс в края на лятото в Киноакадемията в Лос Анджелис. Там преживях великолепни дни в емоции и вършене на най-любимата ми работа – да снимам. Там разбрах, че аз ще стана режисьор, че го мога, че ставам, че съм добър в това. Месецът измина като сън, щастието винаги се изплъзва бързо.
Май си нетърпелив и винаги бързаш да се случат нещата ти... За къде си се запътил в този толкова прекрасен живот? Какво очакваш да си дадете с него?
- Когато знаеш накъде отиваш,
тогава нямаш търпение
да постигнеш желаното.
Аз съм безкраен оптимист и обикновено си поставям високи цели. Практиката ми показва, че имам кураж да ги сбъдвам. Надявам се един ден да обикалям света, за да търся места за снимане на поредния ми филм.
Кои са най-впечатляващите места, които видя в Щатите?
- Първата година видях Гранд Каньон, Лас Вегас, Лос Анджелиc, Сан Франциско и, разбира се, Ню Йорк. Гранд Каньон спря дъха ми. Огромна бездна, която ме връхлетя като комета. Стоях на залез и не можех да повярвам, че има такава красота. 
В Лас Вегас скочих от 190 метрова сграда. Мисля, че направо откачих. Адреналинът ми се изстреля до небето. Сетих се за парашута, с който бях скочил месец преди това. Ню Йорк веднага влезе във вените ми, но Лос Анджелиc ме плени. Исках да живея там и знаех, че ще се върна. После пресякох Америка надлъж и нашир с каравана. Две поредни години по различни маршрути. Видях повечето каньони и национални паркове като Зайон, Брайс, Меса Верде, Градините на Бог, Арки, Йелоустоун, Ниагарския водопад. Пътувам много и винаги когато мога - Америка е необятна страна. 
Тео Ушев беше най-силният ни пробив зад Океана до този момент. А вероятно работят и други много талантливи българи в областта на седмото изкуство. Ти докъде искаш да стигнеш?
- Щастлив съм, когато българин и въобще когато млад човек постига успех. На последните Оскари режисьорът на „Ла Ла Ленд” Деймиън Шазел беше най-младият режисьор, спечелил тази статуетка. Още от малък умея да се радвам на успехите на другите, да се гордея, когато хората постигат целите си, когато показват и оценяват най-доброто от себе си. По същия начин приемам, когато някой оценява и се радва и на моя талант. Изключително далеч съм от постоянното мрънкане, завиждане и злословене, което може да отрови живота на изключително много хора, ако допуснат това. 
Липсват ли ти приятелите, семейството?
- Имам хубава, голяма фамилия, някак по италиански сплотена и се радвам, че общуването ни е съхранено и до днес. Минали сме през всякакви перипетии, загуби, победи, провали, но във всеки един момент можем да се съберем, семейно, да поиграем карти, да си поговорим и да ни е приятно заедно. Вече имам много приятели тук, имам и приятели, които ме чакат в България, но както наскоро си казах: „Такава е съдбата на тези, които живеят на две места едновременно. Винаги ще са разкъсани между хората, които обичат... от двете страни, от двата континента, от другата страна на земното кълбо”.
Коментари (0)
Вашият коментар