Напишете дума/думи за търсене

Епична ли е несподелената любов?

Откакто се помня, слушам и чета истории за това колко силна, могъща и невероятна била несподелената любов. Как, когато животът не ти даде шанс с някого, тогава и само тогава това e любов.
Какво му било интересното на това да се обичаш с някого взаимно и по едно и също време?

Ами с риск да прозвуча клиширано – всичко.

Всичко, защото любовта не е да искаш някого, който не те иска и по всевъзможни начини ти го демонстрира.
Любовта казва: „Искам те толкова, колкото и ти мен“ , „Обичам те толкова, колкото и ти мен.” Е, може би понякога малко повече.
Всичко, защото любовта не се състои в това да тичаш след някого, докато той дори не се обръща назад, за да види дали все още съществуваш, състезавайки се за „любовта“ му.
Любовта е в едновременната крачка, един до друг, с еднаква скорост и най-вече гледайки в една посока.
Всичко, защото хората не стават по-добри, заплашвани от постоянното чувство, че не са достатъчно добри за любовта на обекта на техните желания. Хората стават по-добри, когато са обичани. Когато ги обичаш, колкото те теб.
Само в сблъсък с истински емоции трябва да се използва думата „любов“. Всяка друга употреба в контекста на сюжет, в който някой иска някого, който нехае за него и не го обича, я принизява до нивото на знанията на някой лаик в областта на квантовата механика.

Любовта е истинска и съществува. Тя би могла да накара човек да се усмихне, дори когато обстоятелствата не предполагат много и искрени усмивки.
Кога става това ли? Когато е споделена.
Срещата с любовта е като да се удариш в стена – внезапна и без никакъв шанс да я сбъркаш. Нещото, с което се сблъскваш, не са тухли. Човек е. Твоят човек. Той – това си ти, но в друго тяло.
А когато го срещнеш, как би го сбъркал? Все едно да се подминеш, ако се „видиш“ на улицата?

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X