Напишете дума/думи за търсене

Кой си ти?

„Светът ще те попита кой си, а ако не можеш да му отговориш, той ще ти каже.“
Карл Юнг

Учител. Шеф на фирма. Инженер. Майка. На две деца. Пенсионерка. (…) Тази година ще вдигат заплатите на учителите, но как ли ще върнат достойнството им? Държавата не подкрепя малкия бизнес… Инженери се търсят, но в чужбина се плаща още по-добре. Детските не стигат за нищо, а се налага и да работя…
Пенсиите? Пак последна грижа и дъвка в устата на политиците…

Как се чувстваме в тия ежедневни мисли? Обикновено, че „нашата каста“ (нищо, че не живеем в Индия) пак е на опашката в раздаване на хуманитарните помощи. Да не говорим за възрастта, която сякаш ни декласира от „имащи надежда за обич“, направо в „не си слагай профилна снимка във Фейса, хората ще те избягват“…

Колкото е хубаво да слушаме от децата си „Искам да стана…“ и да виждаме как упорито крачат по пътя на мечтата си, толкова е страшно, когато накрая се превърнем в своята сбъдната мечта. Само учител. Само началник. Само пенсионер. Или единствено майка.

Не, не е достатъчно мъжът да ни напомни: „Бъди ми и съпруга, и приятелка“. Не е достатъчно подчинените да ни намекват: „Искаме не само шеф, а съветник и човек“. Защото ние не сме забравили. И пенсионерката всеки ден си спомня, че е баба, сестра, майка. И учителят знае, че в много житейски ситуации все още е пътник, клиент и ученик. Просто ние сами се окопаваме в това „кои сме“ и се боим да излезем от тази наша „броня“.

Добре, да си шеф и учител е някакъв престиж, ала каква броня е да се наричаш пенсионер, ще кажете? Ами включвайки се в една от кастите на ощетените (каквито са инвалидите, пенсионерите, дълготрайно безработните… или дори жените на алкохолиците) ти придобиваш правото да критикуваш, без да се променяш. Това е също някакво удобство, макар и горчиво.

Ние имаме нужда от ясен образ за нещата. Имаме нужда да знаем кои сме, и къде сме. Имаме нужда от непроменимо достойнство. Опитайте да насочите някого, който се е идентифицирал със своята общественополезна професия към нещо по-спокойно и доходно, и той почти сигурно ще ви откаже. Достойнството, което професията придава в нашите очи, е толкова ценно, че често сме готови и на големи лишения, за да не го загубим! Това обаче не е психически проблем, от който да се лекуваме. Това е наша естествена нужда, защото душата по природа знае своето достойнство. Ако в днешното материално общество сме забравили, че имаме душа, ние пак наваксваме нейните нужди по всевъзможни начини.

Лесно се забелязва, че много жители на бедни държави с тежък климат, излъчват достойнство и спокойствие, следвайки своето житейско русло на пастири, многодетни майки, трудолюбиви старци и старици. Днешният цивилизован човек обаче е с толкова разклатени устои, че усещането за смисъл, за „правилен избор“ постоянно му се изплъзва. Затова необходимостта да се присъединим към някаква „каста“ личи още от тийнейджърските години. И докато в патриархалните общества стремежът на един млад мъж обикновено е да се докаже със смелост, отговорност и предприемчивост, нашите деца започват с това да „си разрешават“ всичко забранено, защото това е единственото, с което те предпочитат света на възрастните. Мислим, че децата само ни искат пари и не забелязват в какво настроение сме всеки ден? Напротив, всичко забелязват. Затова, докато ние сме присъединени към някоя кастата на мрънкащите заради своя статут (все едно учител, майка, глава на семейство, служител) младите реално не чувстват желание да ни последват. Стремежът им да се забавляват ще трае толкова дълго, колкото могат да издържат.

Идеята на нашумелия роман „Дивергенти“ е именно тази, че присъединяване към определена каста дава сигурност, но не дава пълния Поглед върху нещата. Единствено дивергентите, способни да принадлежат към различни касти (миротворци, безстрашни, ерудити или говорещи истината), имат волята и силата да не паднат в капана на лъжите, и да постигнат нещо повече от своето лично удобство. Хората-дивергенти дори са способни да измъкнат цяла една общност от ръцете на медийните манипулатори, което ги прави и обект на преследване.

Противопоставяйки се на старата хитрост „разделяй и владей“, ние също можем да влезем в положението на „другите“ – хората, които са подчинени, а не поучаващи; хората, които нямат семейство (заедно с ангажиментите, радостите и надеждите); дори можем да влезем в положението на управляващите и известните, като за малко спрем да ги нападаме и критикуваме от сивата си дупка...

Дали този опит би ни донесъл радост? Със сигурност ще ни даде повече свежест, разнообразие, а може би и нови контакти. А ако си представим какво точно понасят децата ни, вероятно от сърце ще пожелаем да им бъдем по-близки приятели.

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X