Напишете дума/думи за търсене

Щастието и перфектният партньор

Обикновено на тази тема се сблъскват две ярки тенденции. „Как да извикаме в живота си перфектния партньор?“ или „Няма идеални хора, истинската любов е рядкост - събери се с някого да не си сам…“
Кой е верният път обаче?

Когато последваме първия съвет (нищо не ни коства – стискаме очи и започваме с мечтите и „вибрациите“) нещо в нас настойчиво ни подшушва, че работата няма да стане. Защото... ами, защото самите ние не сме идеални, не сме винаги почтени, а и ето колко хубави и добри хора край нас са нещастни в любовта. Защо пък на нас да се случи? Стискаме още по-силно очи и се опитваме да прогоним този глас, като още по-отчетливо си представяме „перфектната връзка“… И изведнъж ни става скучно. Няма какво повече да си представяме. Това ще е наред, онова ще е наред, той винаги ще е насреща – сеансът приключва. И си оставаме с въпроса „Достатъчно обстойно ли написах поръчката си към Вселената?“

Вторият вариант е по-прозаичен, но колкото и да го повтарят мнозина, днес той е по силите само на малко хора. Откакто патриархалното възпитание се превърна в избеляла черно-бяла снимка, мисълта да се оженим без любов всъщност е дразнеща и обидна. Обикновено поне се заблуждаваме, че я има, или наричаме с нейното име силното физическо привличане.

Влизането „под ярема“, за да си като другите, за да не си сам, обикновено (ако изобщо се случи) влачи със себе си силния бунт на роба.

Неочаквано за нас един ден този роб ще счупи оковите. В един или друг момент ние ще поискаме от другия (защо ли от него, а не от себе си?) възмездие за погазената си душа, за това, че не сме срещнали обич и разбиране към най-истинската и невидима наша същност. „Ти ме обичаше само докато бях млада и красива, така ли?!“, „Ти всъщност ме взе, за да ти пера и готвя, така ли?!“…

Както казват някои известни психолози, проблемът на нашето време е, че търсим прекалено лесни и общовалидни рецепти за живота си. Те съветват (колко необичайно!) вместо да търсим директни съвети за своя проблем, да прочетем една наистина хубава книга. Тя ще ни потопи в реката на живота, макар и не нашия, но истинския живот, и умити от усещането за опит, сила и смисъл, ние ще намерим пътеката си.

В това отношение е интересен разказът на А.П.Чехов „Френско грозде“. Героят там има конкретна мечта, както днес бихме казали – той е визуализирал своето селско имение с храсти от френско грозде. Макар че е гражданин и няма средства да го придобие, той не се спира пред нищо, впуска се в кариери и схеми, жени се по сметка и после с грубо отношение унищожава възрастната си некрасива жена. И най-накрая е щастлив. По своя начин. Придобива свойствата на образа, който си е представял, а цената за него няма значение. Брат му обаче е свидетел как неговият най-близък е „жив погребан в щастието си“.
Той разказва за това на един свой приятел, а думите му действително са замислящи: „Павел Константинич – продума той с умоляващ глас, - не се успокоявайте, не давайте да ви приспят! Докато сте млад, силен, бодър, не се уморявайте да вършите добро! Щастие няма и не трябва да го има, а ако има в живота смисъл и цел, този смисъл и тази цел съвсем не са в нашето щастие, а в нещо по-разумно и голямо. Вършете добро!“

Да, ще кажем, но все пак ние искаме щастие! Не ни стига само да имаме чиста съвест и живот, в който има добри дела за другите. Щом човек се стреми към щастие, вероятно то съществува? Щом човек копнее за своя партньор, вероятно съществува правилният начин да се срещне и да остане с него.

Може би трябва да осъзнаем, че щастието е и свобода. Свободата да бъдеш с някого такъв, какъвто наистина си. Свободата да вършиш с някого нещата, които намираш за смислени, и да си помагате в това, без постоянно да се манипулирате и унижавате. Тогава никога не бихме наричали партньорството и брака „ярем“. Ярем или крило, той обикновено е това, което сам си търсил и дал във връзката. Може да бъде и двете. А дори и яремът понякога е много полезен, когато времената са трудни и не е полезно някой да изоставя браздата заради моментните си прищевки. Искаме да оставим „своя следа в живота“. Колко често го казваме, нали?

Ала следа се оставя тогава, когато товарът е тежък. Когато не го теглиш сам. Когато имаш посока и идея. Иначе ще оставиш само драскулка в праха.

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X