Напишете дума/думи за търсене

На какво ме научи моето дете

Дъщеря ми започна да ми преподава уроци още преди да се роди. Може би най-първият урок дойде, когато осъзнах, че ще ставам родител и каквото и да излезе, връщане назад няма, че от този момент всичко ще се промени. Тогава като че ли за пръв път осъзнах чрез действия, че човек трябва да приеме момента и не просто да го изтърпи, а да го изживее възможно най-съзнателно. И хубавите, и лошите ситуации.

После, благодарение на детето, започнах да развенчавам голяма част от стереотипите си. Един от наистина трудните ми уроци беше отново преди то още да се е родило – да приема, че ще наследи и някои мои слабости, и слабости на баща си, че дори и на бабите и дядовците си (хора, които не познавам и не съм избирала).Чисто математически е неизбежно. А урокът тук е, че ние трябва да сме благодарни за това, което ни е дадено, макар и да е просто случайна комбинация от гени, ситуации и обстоятелства. Защото всяка комбинация е велика, великолепна.

И ето, стигнах до появата на бебето! Раждането е неописуем момент. Сякаш през теб протича тайната на вселената, преживяваш я и пак да не можеш да я назовеш. Знание отвъд нашите нищожни размери. Този момент ме научи на това колко съм дребна, как съм просто проводник на един божествен замисъл. Но, по важното е, че изпитах божествените възможности, дадени на този нищожен човешки апарат.

И като говорим за възможности, това е един от постоянните уроци, които уча като родител – че границите на възможностите ми са далеч отвъд представите ми. И дори понякога да изискват пълно изтощение и себеотрицание, то е за да продължи животът. Тук е редно да уточня, че аз съм инженер по образование, нормално минавам за рационален човек и доскоро използвах думата „божествено“ само в извънредни ситуации.

И неусетно стигам до друг урок, който уча в движение – че остарявам, че съм тук, на този свят, в тази обвивка, в това време за малко, че ресурсите ми са изчерпаеми, че времето ми е ограничено и че всеки момент пред мен е невъзвратим и че ще премине. Но докато съм в него, това е най-доброто, което ми се случва.

Но да се върна за малко на раждането на детето ми. То разби още една голяма моя илюзия и тя е, че бебето е неоформено и незряло човешко същество, което има нужда от възпитание, за да се оформи. Нищо подобно! Бебето е завършена личност от самата си поява сред нас! То има формиран темперамент и понякога дори по-опитна и силна душа от тези на родителите си. То просто трябва да се научи да опознае и използва новата си обвивка и да изследва белия свят. Ролята на родителите изобщо не е да го формират като добър човек (човек по начало е добър според мен), а по-скоро ако не могат да му помогнат, поне да не му пречат в процеса на учене. И също така, да му вдъхнат вяра и чувство за сигурност, че макар и несъвършени, нашите тела и нашия бял свят са пълни с малки и големи удоволствия, щастие и добрини.

И ето го следващият урок – щастието е в малките неща! Децата най-добре онагледяват това . Виждаш как малкия човек е в състояние да отдаде цялото си същество в настоящия момент на едно просто занимание или на един прост предмет. И как непринудено се радва на дребни открития. Поразително е колко много такива има в рамките на един негов ден.

Да бъда толерантна е друго, което научих от детето си. Не просто да приемам различното, защото едва като родител разбрах колко неща се случват през нас, а не благодарение или въпреки нас, а защото трябва да има място за друго. То е за добро, то е за да разберем колко е ценно доброто и красивото. Както ни е нужно сивото, за да се зарадваме на кораловото.

Да се грижа за себе си е нещо много важно, което научих. Да мислиш за себе си е задължително. Да се грижиш да си здрав, защото така показваш отговорност към детето си и близките си. Да се стремиш да се усъвършенстваш, защото така показваш добър пример, да запазваш ведрост в трудни моменти, защото така показваш силен дух, и да преследваш поривите си, защото как иначе?!

Да опиташ е всичко, което се иска от нас, хората. Не да спечелиш, не да се изправиш. Това също научих от детето си. Защото това е изразът на нашата воля. И е единственият начин да учим и откриваме.

Умората е друга тема, която разглеждам по нов начин, благодарение на родителството. Да отглеждаш дете е предизвикателство към инстинкта ни за самосъхранение. Трябва ежедневно да намираш начин да дадеш повече от себе си. Не най-доброто от себе си, а каквото е необходимо, което понякога надхвърля границите на представата ни за това колко имаме да дадем. Защото децата ще запомнят не това, което си има казал, а това което си направил, това, което си раздал от себе си. И тук бих искала да споделя едно мое виждане за родителството. Според мен не всеки човек трябва да стане родител. Но всеки трябва да се отдаде на някаква цел или кауза именно за да изпита предизвикателството да дава (създава). Просто родителството е може би един от лесните начини да се озовеш насред това предизвикателство.

Научих още да бъда човешко същество за друго човешко същество. Децата ни не очакват от нас да знаем всичко, да можем всичко и да ги спасим във всяка критична ситуация. Но те имат нужда, точно както и ние, от човешко разбиране и съпричастност, когато нещо е трудно, когато ни е страх, когато сме ядосани, тъжни или безпомощни. И то без значение дали ги разбираме, харесваме или подкрепяме...трудна работа.

Но най-важното, което уча от детето си е да прощавам. И (то първо) най-вече на себе си.

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X