Отиде си големият български писател Калин Терзийски

С огромна тъга редакцията ни научи, че вчера от този свят си е отишъл големият български писател и художник, а също и лекар, Калин Терзийски. Новината беще съобщена от брат му във Фейсбук.

Последния път, когато се видяхме на улицата, Кайо, както го наричахме, ми се похвали, че прави изложба. Мисля, че беше написал и нова книга. Аз - ревностен негов читател преди години, бях поизпуснала какво пише и твори Калин през последните години. И днес съжалявам. Защото Кайо вече го няма. Няма го, за да мога да го попитам нещо, да прочета от него нещо, да се посъветвам. 

Няма да пишем биографията му днес - който е чел книгите му, я знае. Ще си позволя да разкажа няколко лично преживени с Калин случки.

Когато беше в пика на кариерата си, той беше толкова щастлив. Спокоен, стегнат, един хвърчащ човек. Между другото, успехите му изобщо не са случайни. Имам приятели лекари, които са били негови състуденти, и казват, че Калин е бил брилянтен във всяко отношение - сякаш е роден с учебниците по медицина в главата си и изобщо няма нужда да ги учи и разбира. 

Та Кайо беше в пика на кариерата си и един ден по Българското национално радио чул молбата на някакъв баща с болен син за финансова подкрепа. Кайо звъннал в радиото да го свържат с човека и му казал "Ще ви помогна, ще ви даря всичките средства от следващата ми книга". А тя излезе скоро след това и в онези години изкара 10 хиляди лева, които хич не бяха малко пари. Калин не само ги дари на бащата, но започна да се грижи за него и сина му всячески. Тогава ми се обади и ме помоли и ние да напишем за тях и да съдействаме в събирането на средства. Разбира се, помогнах. След кратко време бащата стана обаче много напорист. Обсебващ. Всеки ден ме търсеше и искаше нещо. Признавам, дойде ми в повече и реших да кажа на Кайо. Той се усмихна лекичко, както обичаше, и ми каза "Ама, миличка, на тези хора това им се превръща в професия - да искат, да смятат, че светът им е длъжен. Няма значение, не гледай това. Важен е единствено актът на даване. Само той е важен".

Един ден ходихме да снимаме в къщата им с Ивана и да взимам ново интервю. Беше чисто, светло и спретнато, но ми направи впечатление, че в хладилника имаха само някакви кисели млека и малко гнили ябълки на масата от тяхната градина. Почерпи ни чай, нямаше друго. Живееше повече от скромно. И явно беше давал много.

Да, знам, че много хора се отблъснаха от неговите емоционални изблици през последните години, знам, че неговите лични проблеми забавляваха сума ти народ, но за мен остава този спомен - Кайо, който пишеше като звяр и даваше като великан, на масата с гнилите ябълки. И наблизо - неговата Ивана, вечно вярна и изключителна.

Светъл път, Кайчо! Вярвам, че ще намериш покой в безкрая, защото там ще ти се даде и на теб.... повече време, повече свобода и повече мир.