Освен видимите рискове - измамници, използвачи, манипулатори – във виртуалните запознанства съществуват и по-тихи, по-дълбоки опасности. Те не идват отвън, а отвътре. Свързани са с личните нагласи, емоционалните дефицити и неосъзнатите модели на поведение.
Всичко започва уж случайно. Лично съобщение. Добре подбран тон. Лек хумор. Непринуденост. Човекът отсреща говори „точно както трябва". Първоначалната реакция е резервирана – няма намерение за общуване с непознат. Но разговорът не ангажира с нищо, може да бъде прекратен по всяко време. Това създава усещане за безопасност.
Именно тук се появява първата илюзия. Без да бъде усетено, общуването започва да заема все повече пространство. Сутрин погледът вече първо търси телефона. Денят неусетно започва да се съобразява с това дали има съобщение. Малките ежедневни действия се „закачат" за присъствието на този човек. Той става част от вътрешния ритъм.
Появява се усещането, че някой наблюдава, оценява, присъства постоянно в мислите. Постепенно виртуалният събеседник се превръща в най-важната референтна точка – в глас, който одобрява или не одобрява, в образ, към който се ориентира поведението.
Трудно е да се посочи точният момент, в който личните граници започват да се размиват. Но в един етап една зряла, самостоятелна жена може да се окаже в позиция, в която вътрешното ѝ спокойствие зависи от реакциите на човек, когото никога не е срещала.
Не е задължително отсрещната страна да е злонамерена или целенасочено манипулативна. Понякога динамиката се създава естествено, като резултат от взаимни проекции, очаквания и емоционални нужди.
Най-лесно е отговорността да бъде прехвърлена върху другия. По-трудно е да се признае, че тази връзка е намерила почва, защото вътрешно е имало готовност за нея. Не става дума за вина, а за осъзнаване. Защото подобни отношения рядко се появяват „случайно" - те стъпват върху нещо вече съществуващо в психиката.
Виртуалната комуникация често активира незавършени емоционални истории от миналото. Стари модели на привързване, недоизказани очаквания, незатворени гещалти от предишни връзки. Единственото, което се променя, е пространството – вместо в реалността, действието се развива онлайн. Но сценарият остава познат.
Създава се усещане за близост без реално присъствие. За интимност без споделен живот. За връзка, която съществува изцяло в представите, думите и очакванията.
Тук се крие и най-големият риск. Емоциите започват да се инвестират в образ, а не в реален човек.
Самоувереното убеждение, че „това е просто чат" и че контролът е изцяло в собствени ръце, често се оказва подвеждащо. Емоционалната ангажираност не се подчинява на логиката. Потребността от внимание, разбиране и близост може да надделее над рационалната преценка.
Преди да се отговори на поредното мило съобщение, си струва да се зададе един прост, но честен въпрос: какво всъщност търся в този разговор и какво ми дава той, което липсва другаде.
Този вътрешен поглед може да предпази от разочарование, емоционална зависимост и последваща празнота. А най-важното – може да помогне в бъдеще изборът на партньор да бъде по-осъзнат, основан на реалност, а не на проекции, създадени от екрана.
Коментари (0)
Вашият коментар