Двадесет години минаха, откакто "босата" в модата Анди Сакс (Ан Хатауей) прекрачва прага на лъскавото списание Runway (аналог на Vogue), където конкуренцията е безмилостно жестока. По някаква почти абсурдна случайност именно тя става асистентка на Миранда Пристли (Мерил Стрийп) - жената, която диктува тенденции и определя правилата на играта.
Филмът, базиран на романа на Лорън Вайсбергер, превърна модата в култ, а Миранда в почти митологична фигура, неизбежно свързвана с Анна Уинтур. Продукцията привлече с лъскавостта си, същевременно с бунта към фалша и блясъка, към лудата конкуренция, леко жесток и напълно уверен в собствената си енергия. Плени с ритъма, с онова препускане по червения килим на индустрията, където всичко, което е на показ, е важно.
Затова и появата на "Дяволът носи Прада" 2 не е изненада. Но се оказа закъсняла реакция към свят, който вече не съществува. За тези години бързата мода обезцени висшата, а печатните издания се превърнаха в реликва, в динозавър, някакъв вид изчезващо явление.
Продължението фокусира именно върху разпада, не толкова на модата, колкото на журналистиката. Анди, напуснала някога безцеремонната си шефка, се връща несправедливо уволнена, докато е на върха на кариерата си, точно когато трябва да получи престижна награда. 
И ако след продълженията на "Дневникът на Бриджит Джоунс" или "Сексът и градът" вече знаем, че връщането назад е съпроводено с доза носталгия, то и тук тя неизбежно присъства, покрита с по-тъмни и мрачни нюанси. Режисурата съвсем не случайно е поверена на Дейвид Франкъл, отговорен и за част от епизодите на "Сексът и градът", като тук задачата отново е сложна - опит от една страна за нова среща с познатите образи, но ситуирани в нов контекст, те изглеждат като поставени лица в една нова екосистема, която диша по един по-задъхан начин.
Сюжетът се движи по-бавно, липсва онзи нервен импулс, който нахлуваше толкова живо в света на модата, към която всеки е привлечен, но малцина са допуснати. Иначе е лъскаво, дрехите, местата - всичко е там. Но героите като че ли са уморени. Миранда вече не е онзи „дявол", който демонстрираше абсолютна власт и безапелационен контрол над всичко около себе си. Аурата ѝ на недосегаемост се е разпаднала, а зад безупречната фасада започва да прозира уязвимост. И все пак Мерил Стрийп извежда тази промяна с характерната си прецизност, по-скоро сдържано трансформира нюансите на героинята си, изграждайки я едновременно убедително и човешки. 
Ан Хатауей също е уверена като Анди Сакс. Образът ѝ е по-зрял и наясно с житейските сблъсъци. Емили Блънт внася необходимата енергия с характерната си суха ирония и безпогрешен комедиен тайминг, който владее и в оригинала, а Стенли Тучи си остава топлото сърце на филма. 
Четиримата заедно носят усещането за приемственост с миналото, за онова пленяващо вече преживяно, което тук намира възможност да бъде споделено отново, макар и по друг начин. И макар филмът да се колебае в посоката си, техните изпълнения остават стабилната му ос, около която всичко останало от сюжет, носталгия и амбиция, се опитва да намери смисъл.
Но в опита си да предложи изход, филмът избира най-лесния ход като блясъкът е спасен чрез фигурата на милиардера. Решение, което не просто опростява, а направо обезсилва конфликта. Защото ако преди двайсет години дяволът носеше Прада с усещане за власт, вкус и контрол, днес сякаш го нахлупва по инерция, лишен от онази енергия, която някога го правеше толкова опасно привлекателен.
Коментари (0)
Вашият коментар