Здравейте, приятели на Mila.bg!
Надявам се редакцията да публикува моята история, въпреки че съм сигурна, че тя ще им се стори невероятна и изфабрикувана във въображението на някой луд. Но, скъпи приятели, животът е това, което се случва отвъд фантазиите и често е по-интересен от тях.
Бях студентка в УНСС и всеки ден пътувах с автобус за лекции. Качвах се от първата врата, защото не обичам да ме друса превозното средство и ми става лошо да пътувам отзад. Дори когато автобусът беше пълен, аз си се качвах отпред. Понеже съм от провинцията, имах квартира в центъра на София. Нямах никакви приятели в началото и ми беше скучно да седя в квартала, затова рано-рано хващах автобуса и отивах да чета в университета.
Забелязах го може би половин година след като бяхме пътували заедно в рейса всеки ден. Много по-късно Васил ми призна, че помни първия път, когато съм се качила в автобуса, и оттогава всеки ден сме се засичали. Той така се влюбил в мен, че запомнил дори в кои дни се качвам четвърт час по-късно или по-рано и взимал автобуса в такова време, че да се возим заедно.
Било му трудно да седи край мен и да не разменяме и дума. Аз обикновено съм гледала през него и никога не съм го забелязвала. В моите спомени беше дълбока снежна зима, когато хванах за първи път погледа му. Васил стоеше прав, а аз бях седнала, и не можеше да скрие интереса си към мен. В първия момент се притесних, но след малко слязох от автобуса и забравих за него. На следващия ден обаче го видях още с качването на моята спирка и се стъписах. Този път той не гледаше в мен и спирка след спирка започнах да не мисля, че има нещо опасно в погледа на този непознат. Васил бил забелязал, че ме е стреснал, и правел всичко възможно да не ми се набива на очи през следващите дни.
Тогава обаче моят интерес към него вече беше запален. Сутрин, когато вървях към спирката, постепенно започнах все по-често да се вълнувам и да се питам дали ще го видя и днес. Усетих се, че започвам да се глася повече вкъщи, да се старая да се обличам и гримирам по-привлекателно. Всичко това се случи само за седмица-две. Васил усетил промяната и не смеел да ме погледне. Всяка сутрин виждал, че се качвам, но не гледал към мен, за да не ме притесни и да не покаже колко самият той е изплашен.
Един понеделник се качих в автобуса и вътре беше страхотна тъпканица. Не виждах красивия непознат и се опитах да се провра между хората, така че да го открия. В този момент някой ме потупа по рамото. Подаде ми билет и каза: „Извинете, бихте ли го продупчили?“ Това, разбира се, беше Васил. Бях далеч от перфоратора, но това нямаше никакво значение. Взех билета и се промуших през хората, за да го продупча. Васил ме беше последвал. Върнах му перфорирания билет, цялата изчервена, той ми благодари и хвана ръката ми. Казахме си имената и оттогава не сме се разделяли нито за ден. Оженихме се символично в нашия автобус и всяка година на датата на нашата годишнина се возим от първата до последната му спирка, черпейки пътниците с бонбони.
Бъдете щастливи, мили хора! И нека вашите животи са по-хубави и от най-смелите ви мечти!
Благодарим на М.В. за нейната изповед.
Скъпи читатели, пратете ни вашите истории, а ние ще публикуваме най-интересните. Може да го правите чрез Facebook страницата ни.
Коментари (0)
Вашият коментар