Понякога е достатъчен едва доловим сигнал, за да се пропука цял един живот. Именно от подобна привидно незначителна ситуация тръгва и последният филм на Джафар Панахи „Обикновен инцидент".
Нелепа катастрофа по случайност отвежда шофьор в крайпътна морга, за да потърси помощ. Звукът от дървената протеза на крака му го въвлича в ситуация, която не е очаквал и съвсем набързо го превръща в заподозрян. Автомонтьорът го припознава като своя насилник из иранските арести. Следва бързо отвличане и историята можеше да приключи бързо и решително с лопата и микробус. До появата на съмнението, при оглозгано дърво, където трябва да бъде заровен предполагаемият насилник.
Кадърът в пустинния пейзаж внезапно стопира първоначалната нахъсаност на отмъстителя. Изправен пред самотното растение, той остава насаме със собственото си решение дали отмъщава, или извършва престъпление. 
Панахи за пореден път показва умението си да трупа напрежение, без да разчита на драматични обрати, а като оставя персонажите да потънат в болезнени спомени и съмнения.
Този подход не е случаен. Режисьорът неведнъж е изпитвал силата на закона върху себе си. Влизал е в затвора няколко пъти. През 2010 г. му забраняват да снима филми и да напуска Иран. Решение, което Панахи „стриктно" спазва, като заснема „Това не е филм". В неговия случай ограниченията се превръщат в условие за самото снимане. А историята с флашката, на която е записан готовият филм и която е изнесена от страната, скрита в торта, се превръща в един от най-емблематичните куриози на съвременното кино.
В подобен апокрифен режим режисьорът работи и по следващите си проекти „Такси" и „Без мечки". В същото време стресовите снимачни условия не го тласкат към чисто пропагандния разказ. Сюжетите му са обрани, минималистични, концентрирани и именно това постепенно се превръща в съзнателен почерк и търсено изразно средство.
Всички тези перипетии и нюхът му да създава кино „от нищо" го превръщат в носител на най-престижните европейски отличия като „Златна палма" в Кан, „Златна мечка" в Берлин и „Златен лъв" във Венеция.
„Обикновен инцидент" запазва типичната за режисьора ограниченост на пространство и персонажи. Филмът разглежда темата за отмъщението и правосъдието, невъзможно в рамките на закона при съществуващия режим. Наративът се развива привидно бавно, но следва прецизно изграден ритъм, в който абсурдът и комичните елементи органично се преплитат с нарастващо напрежение и драматизъм.
Заловеният мъж с протеза на крака постепенно се очертава като възможния насилник и за да събере доказателства, отмъстителят подбира още свидетели, минали през ареста като него. Проблемът е, че никой от тях не го е виждал ясно, но всички разпознават гласа му и още по-натрапчиво ритмичния звук на дървения крак. Така тази звукова следа започва да функционира почти като знак, присъствие без лице, препратка към пиратската фигура, но не приключенския образ, а като символ на безнаказана жестокост.
В тази зона на колебание се включват предполагаемите жертви. Мъже и жени, всеки със своята памет и своя версия, си предават съмнението както относно самоличността на заловения, така и за присъдата, която той заслужава. Панахи допълва драматизма с идеята за присъда, която не се опира на убеденост, а на откъслечни сетивни следи и болезнени спомени. 
Допълнителен щрих към постепенно разгръщащия се абсурд е и жена в сватбена рокля, също белязана от травмите на ареста. Панахи превръща образа ѝ в почти нелепо, гротескно присъствие. В обемната бяла рокля тя се движи сред гнева, колебаеща се между надеждата и спомена. Присъствието ѝ едновременно разрежда напрежението и подчертава тежестта на крайното решение на групата.
Режисьорът остава наблюдател, без да раздава присъди. В подхода му се усещат човечност и емпатия към агонията на героите, човъркани от собствения си гняв и недоверие.
В "Обикновен инцидент" могат да се открият препратки към киното на Хичкок и Киаростами. Но именно лекотата, с която Панахи води този внимателно изграден и интензивен разказ между трилър и комедия, между драма и абсурд, създава жив и непредсказуем ритъм, близък до самия живот. Веднъж повлякъл зрителя, режисьорът сякаш оставя всичко в ръцете на провидението, за да достигне до силен и сякаш единствено възможен финал.
Коментари (0)
Вашият коментар