За училището на Елена Панайотова в Широка Лъка се носят легенди. Артист, педагог и театрален режисьор, тя събира артисти и деца в риск от съществуващите тогава домове за сираци и им представя света като по-гостоприемно място. Създава пространство, в което те да се чувстват чути, защитени, обичани.
Идеята, както всичко хубаво идва случайно. С онази енергия, която младите притежават в желанието си да променят и да подобряват средата, в която живеят. В родопското село прииждат артисти от различни страни - България, Нидерландия, Великобритания, Испания. "Когото не срещнах, него не заведох там", разказва Елена Панайотова по време на тазгодишното издание на фестивала "Възможното образование", което се състоя в Топлоцентрала.
А документалният й филмът „Артисти за деца", събиращ преживяванията на децата и техните учители, беше показан на миналогодишното издание на София Филм Фест и вече тръгва из различните региони на страната.
Сюжетът проследява създаването преди 23 години на лятно театрално училище, в което деца, лишени от родителски грижи, опознават света и себе си чрез изкуството. Учат се да се себе-изразяват, да се грижат един за друг – и да усещат, че са забелязани. 
Изкуството като път към себе си
През танца, театъра, музиката, куклите и маските децата се докосват до собствените си творчески възможности и придобиват увереност в собствения си потенциал. Осъзнават, че са част от общност - липса, която е силно изразена при уязвимите деца, растящи в институции.
"Тогава никой не беше чувал за „site-specific" театър – форма, която днес постепенно започва да се появява и у нас. А ние я използвахме през 2002 г.", споделя Елена Панайотова. По проект печелят финансиране от Европейската културна фондация и се отправят да изследват местната памет на селото. "В село Левочево работеше група млади художници, а аз селектирах млади актьори за село Широка лъка. Нашата задача беше да събираме семейни истории, песни и легенди. Художниците правеха паралел между съхранението на пясъка в Левочево и японските дзен градини, а ние организирахме театрални „site-specific" разходки в селото". 
Елена е силно вдъхновена от Кристо (Христо Явашев). Затова с екипа започват да трансформират и „опаковат" външните пространствата на селото, търсейки среща между фолклора и съвременната чувствителност. "Самата арт-експедиция нарекохме „Торна". В Широка лъка започнаха да ни наричат „торналии". „Торна" на родопски диалект означава „тръгнал с такава целеустременост, че няма връщане", допълва тя.
И сякаш дейността им следва именно това мото. Тогава я намират и децата от местния дом. Елена си спомня за една изоставена сграда в църковния комплекс и срещата с тогавашния кмет Марко Шарков, който ѝ казва: „Само тази сграда не успях да оправя."
Точно след завръщането си от Амстердам, вдъхновена от начина, по който там празните сгради се превръщат в културни пространства, тя решава да създаде „Бялата къща" в Широка Лъка по модела на „Червената къща" в София. Желанието ѝ за културен център за срещи обаче започва да се реализира не чрез сграда, а чрез дейности. 
Срещата с международната общност
Проектът привлича вниманието на британския бизнесмен Адам Бейджър, който по това време стартира свой IT бизнес в страната. Тогава никой не подозира колко сериозно развитие ще претърпи инициативата.
По-късно във филма преподаватели споделят спомени от преживяванията си в Широка Лъка. Не един от тях определя тези срещи с децата като най-трудните в своята кариера. Усеща се дълбоката трансформация – както при децата, така и при самите артисти.
През последвалите петнайсет години към проекта се присъединяват и утвърдени български артисти като Мая Бежанска, Велислав Павлов, Юлиан Табаков, Илия Деведжиев и много други. Там и те се учат да преодоляват егото си в името на каузата за децата. След опита си в Широка лъка, мнозина от тях продължават да работят с деца чрез театър в различни форми, а някои създават собствени школи.
Изкуството е изведено като силен инструмент за развиване на креативност, работа в екип и изразяване на емоции – процес на взаимно препредаване на енергия и житейски уроци между преподаватели и деца. 
Чрез приказки от различни краища на света децата се срещат с други култури и постепенно преработват собствените си травми. Когато думите не достигат, идват танците и маските - именно те дават на малките усещане за пълно освобождаване. Невидимите деца, скрити зад чуждо лице, започват да се превръщат в други личности - по-уверени, по-свободни, по-сетивни.
Ролята на маските
Тогава преподавателите все още не осъзнават колко сериозно е това, което правят, нито колко сложна е динамиката при децата без родителска грижа - динамика, която трябва да бъде разбрана и преживяна. "Бяхме много млади - аз на 30, актьорите на 20", спомня си Елена. 
По това време тя живее между Холандия и България, преподава театър и се впечатлява от метода на Жак Льокок и работата с маски. "В Холандия това беше част от образователната политика на Академията по изкуства, в която преподавах.", казва режисьорката. Тя решава програмата да включва четири творчески ателиета: кукли, театър на маската, музика и танци. Забелязва, че на най-малките им е трудно да общуват. Затова започват с кукли от дървени лъжици – чрез тях децата започват да играят и да се изразяват от името на куклата. Това е първата крачка към тях - към „невидимите деца" на обществото.
Театърът на маската на Льокок включва неутрална маска, ларва маски, характерни маски, комедия дел арте маски и накрая – червения нос на клоуна. С децата работят основно с т.нар. ларва маска. "Когато сложиш маската, тя скрива лицето, с което се идентифицираш, и тогава си свободен да бъдеш себе си. Когато лицето е отнето, тялото е свободно да се изразява и въобразява", обяснява метода Елена Панайотова. В Широка Лъка имахме момче, което дълго време не общуваше, но чрез работа с театър на маската проговаря.
От Широка Лъка до Кисуму, Кения
Програмата „Артисти за деца" постепенно се разраства международно и отвежда част от преподавателите в град Кисуму, Кения. Там те започват да работят с много по-голям мащаб - с деца, които не са говорили с години, а чрез театър и работа с маски проговарят и намират нова мотивация за живот и развитие. 
"Когато се свържеш с творческата си енергия, тя е отвъд травмите. Това е чистото проявление на духа", казва още Елена.
Регионът около Кисуму през 2010г. е един от най-засегнатите от малария и ХИВ/СПИН, с около 110 000 сираци. „В началото беше фрустриращо", отбелязва тя. Тежките случаи остават силен емоционален отпечатък върху българския екип. Постепенно обаче се ражда идеята не просто да правят театър с децата, а да оставят след себе си устойчив метод. Затова започват да обучават обучители сред местните артисти. 
Признание и работа с ЮНЕСКО
От шестата година на своето съществуване в Африка проектът получава подкрепа от програма на ЮНЕСКО. „В Кения театърът дълго е бил обект на цензура и забрани – до въвеждането на многопартийната система през 1991 г.", допълва Елена. „Той е не само изкуство, а средство за социално осъзнаване, развитие и дори превенция на ХИВ/СПИН. На един фестивал в Кисуму нашите деца представиха спектакъл с маски, кукли и танци пред 4000 души на стадион. Това силно естетическо преживяване има способността да променя възприятието – да „пренарежда" невроните в мозъка. Театърът създава магия - и връща вярата в магичното."
Мисията продължава
Режисьорката осъзнава силата на изкуството да променя животи. Днес тя търси начин драмата да стане част от училищното образование у нас като редовен предмет, воден от подготвени специалисти. Знае колко дълбоко въздейства това върху децата - не само в детството им, но и по пътя им към зрелостта. Това личи и от връзката ѝ с някои от децата от проекта, която не прекъсва. Среща ги и днес, а техните усмивки и истории оживяват и във филма ѝ. И тогава още по-ясно се откроява силата на онова, което тя и колегите й са създали в Широка лъка – процес на взаимно израстване.
Решението да документира тази история идва по-късно - от дистанцията на времето, когато вече не е толкова "вътре" в процеса. Или както казва Елена Панайотова: "Не можеше да се появи по-рано".
Турнето на филма „Артисти за деца" се реализира с подкрепата на Национален фонд „Култура". Прожекциите са с вход свободен и ще бъдат последвани от среща с режисьора – възможност за личен разговор и споделяне на преживяното.
Предстоящи прожекции:
• 29 март, 15:00 ч. – Пазарджик, Младежки дом, Театрален фестивал „Океан на любовта"
• 8 април, 19:00 ч. – Благоевград, Американски университет в България
• 25 април, 19:00 ч. – Казанлък, Национален театрален фестивал „Театрални искри"
• 29–30 април – София, Национален фестивал на българското кино 2026 (предстои уточнение)
• 1 май, 19:00 ч. – Русе, Фабрика „Култура"
• 2 май, 19:00 ч. – Варна, зала на Общински детски комплекс Варна
• 1 юни, 19:00ч. – Банско, читалище „Никола Вапцаров"
• 16 юни, 18.00ч. – Добрич, Драматичен театър „Йордан Йовков"
• 25 юни, 18:00ч. – Шабла, Зелен образователен център
За повече информация посетете страницата на филма във Facebook.
Коментари (0)
Вашият коментар