Светослав Овчаров е сред авторите с изявен интерес към историята. Процесите от миналото и начина, по който те влияят на съвремието, са изведени както в неговото игрално, така и в документалното му кино. И ако във „Врагове" (2017) режисьорът припомня за Балканската война през взаимодействието на противниците турци и българи, то в „Залог" (2025) разглежда политическите страсти през отношенията на Стамболов, Паница и Фердинанд, изправени пред тежки морални избори.
Овчаров умело борави с архивите и в документалните си продукции, сред които са „Известният непознат" (2015), който проследява първите години на нова България през призмата на Иван Стоянович (Аджепето) или „Второто освобождение" (2022), където чрез архивни материали и лични истории илюстрира влиянието на големите сили върху слабите.
Личните истории резонират в по-широк обществен контекст и в последния му филм „Ний всички сме деца", втори съвместен филм със Светла Цоцоркова („Живот със София", „Жажда", „Сестра"). Този път, обаче погледът е насочен към съвремменни казуси, засягащи хората в малките населени места, където образованието е по-скоро лукс и достъпът до него е силно ограничен.
Авторите отварят вратите на малко училище в планинско село, близо до Созопол, което е поредното застрашено от затваряне, заради малкия брой ученици.
Наративът подрежда деликатно динамиката между децата и учителите като влиза и в домовете на малките, за да изгради през семейната среда по-точна представа за това какво вълнува децата и до колко животът им се различава от този на връстниците им в големите градове.
Наблюдението на тяхното всекидневие е искрено. Уловена е непринудеността на героите – българи, ромчета и турци, която внася свеж хумор на фона на сериозни въпроси за интеграцията, идентичността и равния старт в образованието.
На фона на скромния бит на местните витае поетизираната камера на Веселин Христов („Уроците на Блага", „Made in EU"), чието умение да снима във верните тоналности, без да допуска ненужен битовизъм, е неоспоримо. Плановете и звуковото оформление се допълват от естествените диалози и околните шумове, създавайки интимен и емпатичен визуален език.
Светослав Овчаров и Светла Цоцоркова избягват стереотипите за малцинствата, често изобразявани като маргинализирани, и поставят в ясен контекст сложния им бит и ежедневните перипетии, с които децата сами трябва да се справят.
Проблемите на хората от „периферните" зони не са замитани под килима, но ясно се усеща присъствие на надежда, покрай стремежа на родителите да предложат на децата си възможности, които самите те не са имали - най-вече шанс да се образоват.
Режисьорската намеса е невидима и именно естественото поведение на героите е това, което води наратива. Разказът е воден балансирано и неподправено от самите герои, неподчиняващи се на рамкови очаквания. А важните социално ангажирани теми се разкриват чрез етичен реализъм и визуална чувствителност, оставяйки зрителя да усеща човешката история в нейния неподправен пулс.
Коментари (0)
Вашият коментар