Идва великият Андрей Звягинцев. Припомнете си кой е и какво е сътворил

Повечето филми на Андрей Звягинцев са камерни, с внедрени библейски мотиви, разгръщащи постепенно силните си послания през привидно банални битови сюжети. Киното му впечатлява с дълбока атмосфера, символизъм, визуална поезия. Темпото понякога е бавно, сякаш да даде глътка въздух на зрителя да вдиша всичко и осмисли онова, което му се представя.

Най-знаковият съвременен руски режисьор идва в България, за да връчи на 15 май Голямата награда на Националния фестивал на българското кино – Награди на СБФД „Васил Гендов", а от 13 май започва панорама на общо петте му филма в Дом на киното. 

Подобна ретроспекция на режисьора се прави едва за трети път в света. Зрителите на последната прожекция „Нелюбов" ще могат и да се срещнат с режисьора. 

Допълнително филмовите му сценарии излизат на български, като текстовете са допълнени с коментари на режисьора, а преводът е на Теодора Лилян.

Ще има и прожекция на документален филм за режисьора, заснет от Димитри Рудаков -  "Андрей Звягинцев. Режисьорът".

"Завръщане" (2003)

Още дебюта му „Завръщане" предопределя пътя на Звягинцев в киното, поставяйки го сред най-сериозните съвременни световни автори. С продукцията той печели "Златен лъв" във Венеция и съвсем естествено идва аналогията с "Иваново детство" на Андрей Тарковски, който му носи същото отличие.

Историята в „Завръщане" отваря врати към съдбата на едно семейство, в което баща се завръща след дълго отсъствие и решава да опознае синовете си като ги заведе на риболов. Пътят един към друг е сложен и труден, а руската северна пустош напълно допълва тягостните фамилни взаимоотношения.

Начален кадър със семейна снимка с бащата наподобява илюстрация от Библията – кадър, натежаващ от символика и значения. Звягинцев предлага притчов сюжет, където отчуждеността е онагледена със студени, сурови тонове, съдържащи отпечатъците на липсата, на счупените семейни връзки. Кадрите, заснети от оператора Миша Кричман наблюдават тази студенина на фона на високи дървета, дълбока вода, отразяващи слабостта на човека пред природните закони.

"Изгнание" (2007)

Вторият филм на Звягинцев „Изгнание" продължава сложната стилистика след дебюта на хипнотична бавност, като студените и празни отношения в семейството, подчертават моралния и духовен вакуум на съвременния човек.

"Елена" (2011)

Самотата, липсата на емоционална връзка в семейството е продължена линия и в третата продукция „Елена". Главната героиня е разпъната между богатия си и невъзприемчив съпруг, държащ я далеч от нуждаещото се от нея дете. Социална критика към страната, правеща конфликтът между бедни и богати все по-непреодолим.

"Левиатан" (2014)

Четвъртата история на руския режисьор му носи „Златен глобус" и номинация за „Оскар". „Левиатан" рисува проекция на държавната машина въплъщава в нея библейския образ на Левиатана – библейското чудовище, пръснало силите си по всички етажи на обществената йерархия, изискваща единствено подчинение и покорност. институционалната жестокост и загубата на човешко достойнство.

"Нелюбов" (2017)

В последния си филм „Нелюбов" Звягинцев отново се прицелва в семейните отношения и тяхната предизвестена трагедия като филмът е поредния студен щрих от суровата палитра на режисьора, анализиращ безпощадно съвременната празнота, загубата на емоции и емпатия — визуално безупречен, но емоционално опустошаващ.

Режисьорът е прецизен наблюдател на ерозията на чувствата, загубата на емпатия и онази невидима, но болезнено осезаема тъга, която се просмуква във всекидневието, превръщайки „нелюбов"-та в неговата опустошителна диагноза.

От няколко години Звягинцев живее във Франция. Готов е да заснеме своя шести филм. По време на гостуването му на филмовия фестивал в Маракеш, споделя, че подготвя драмата „Юпитер" -  за руски олигарси, която ще е първият му проект, заснет извън родината.

Пред Variety той споделя, че се намира в нов етап от живота си и е сигурен, че „тази нова чувствителност не е свързана само с изминалото време."

За киното говори:

 „Някои филми са почти безмълвни, но визуалните ефекти ни говорят. Четем текста и подтекста чрез изображенията на екрана. А от другата страна, в другия край на спектъра, са филмите на Ерик Ромер, които са особено разговорливи.

До този момент не съм се опитвал да избягвам този втори стил, просто предпочитах да имам позиция на наблюдател, която да е някъде между двете крайности.

Сега няма да изключа, че следващият филм може би ще бъде малко по-близо до Ерик Ромер и че вероятно ще наричам нещата с имената им повече от преди".