Апокалипсисът, този вътре в нас, е тема, към която подхождат едни от най-сериозните режисьори, размишлявайки върху кошмарната човешка същност. Още Андрей Тарковски със своя "Сталкер" (1979) определи "зоната" за символ на разрушения вътрешен свят, екзестенциалните кризи и човешка деградация. Ларс фон Триер изрази своята позиция по темата с „Меланхолия" (2011), отразяващ физическата заплаха при вече случилия се душевен разпад.
Апокалиптичен сюжет ни поднася и Йоргос Лантимос в своя последен филм "Бугония". Режисьорът с гръцки произход отново изрежда кризите в обществото през поведенческите модели на съвремието, загубило мярка за нормалност и етика.
Подобно и на предходния му "Благи деяния" човекът е представен като обект на прецизен и напълно дистанциран анализ. И ако при Тарковски и Триер се усеща поне съпричастност към персонажите, то Лантимос не провижда човешкото в героите си. Отношението му е отвъд нихилистичното, умишлено дистанцирано, мизантропско. Оставя ги затънали в собствените им изкуствено конструирани светове, да живеят според правилата в ума им като превръща пространството, което обитават в лаборатория за деградация, апатия и обреченост.
В изчистен, комфортен, презадоволен и бездушен дом живее главната героиня в "Бугония", отговарящ на сдържаните ѝ емоции и съвършено рационален свят. Мишел Фулър (Ема Стоун) е част от управляващите корпоративния свят - контрастираща на образа на Джеси Племънс - Теди, служител на ниско равнище, отлъчил се от високопарни идеологии, от принадлежност към каквито и да било активистки течения, имащ своя теория за бъдещето си, за това на братовчед му Дони (Ейдън Делбис) и пчелите, които отглежда до къщата си. Тези тримата са ядрото във филмовия разказ, пресрещнали се в момента, в който двамата мъже отвличат Фулър, уверени, че тя е извънземно от вида Андромеда, чиято мисия на земята е да унищожи човечеството. 
Йоргос Лантимос улавя детайлно допирателните им точки и напълно изключващите им се позиции. Корпоративно силният се изправя в битка с експлоатирано слабия в нещо като борбата между Давид и Голиат, но и не точно, защото при Лантимос битка между доброто и злото не съществува в ясен диапазон. Тук двете понятия не работят. Те са размити, както и наративът, плъзнат между драмата, черната комедия, ужаса и абсурда. За жанровата разходка съдейства изключително премереното изпълнение на Стоун, Племънс и Делбис, уловили всички тези нюанси, редуващи страшното с ироничен тон и пак връщащи се в тъмните щрихи на тревогата.
Камерата на Роби Райън забелязва мимиките на актьорите в затворените пространства. Извежда детайлите, ненатрапчиво, но така че да се видят. До тъмното и тясно мазе, в което двамата похитители отнасят жертвата си, се стига през врата, встрани, от която виси като забравен от Бога кръст. Именно в управлението на контрастите се движи темпото във филма. Мъчителна сцена с изтезание се случва на фона на енергичната „Basket Case" на Green Day, чието настроение създава психологически дисонанс с преживяванията на героинята, а Лантимос продължава играта с рационалното и невменяемото. 
Ема Стоун все по-дълбоко потъва в света на гръцкия режисьор. Подобно на „Клети създания", когато се превърна в женския Франкенщайн, и тук тялото ѝ е използвано като инструмент за внушение между власт и волност. В "Бугония" телесното е продължено като сплъстената и мазна коса на Теди се сблъсква с остриганата глава на Флувър, лишила я от силата ѝ и от човешката ѝ плътност. 
Филмът представлява свободна адаптация на южнокорейския „Save the Green Planet!" (2003) на Джанг Джун-хуан, пренесен от Лантимос на американска почва и през неговия филтър на ирония и абсурд.
А „бугония" (от лат. bugonia, гр. βουγονία) обрисува ритуал, при който от трупа на мъртво добиче се раждат пчели. Режисьорът го интерпретира през нихилистичната си перспектива как от прогнилото, плоскомислещо съвременно общество се възражда природата. Това, познавайки вече неговия неприязън към човека, може да се приеме като най-оптимистичния му финал.
Коментари (0)
Вашият коментар