Стефан Командарев: Митът за "българската уникалност" отдавна се разпада

COVID пандемията се оказва малкото камъче, което преобръща не само света на главната героиня - шивачката Ива (Гергана Плетньова) в Made in EU, но и разравя пролуките в доверието с най-близките ѝ. Историята за беззащитния човек в малкия град, където мнението се движи полюсно и по-бързо от бод на шевна машина, е големият победител на тазгодишното издание „Златна роза" във Варна.

Освен голямата награда, филмът бе отличен от младежкото жури, а Гергана Плетньова взе приза за най-добра женска роля. Действието ни вмъква във всекидневието на работнички в шивашки цех, където приятелството изглежда лесно, но само, докато страхът не оплете конците в отношенията им.

Новият филм на Стефан Командарев бе представен за първи път на фестивала във Венеция. В София Made in EU ще открие Киномания на 13 ноември.

Навлизате в поредната фестивална територия като тази година Made in EU беше показан във Венеция. И други ваши филми са част от големите филмови форуми като "Посоки" в Кан и "Уроците на Блага" в Карлови Вари. Откроява ли се някакъв специфичен български почерк или по-скоро киното ни е част от един по-широк европейски модел?

И едното, и другото. Международните фестивали и пазари вече добре познават филмите на български режисьори като Петър Вълчанов, Кристина Грозева, Милко Лазаров, Павел Веснаков и други колеги. През последните години техни продукции имаха много добра фестивална съдба, така че вече имаме своя трайна следа на световната карта. Познават ни и очакват новите ни истории.

Разбира се, вписваме се и в по-широкия европейски контекст. От една страна, този тип продукции обикновено се реализират като копродукции между няколко държави. От друга – те се разпространяват широко из цяла Европа и по света. Нашият филм вече е договорен за разпространение в повечето европейски страни. Ще бъде излъчван по платформи като ZDF, ARTE, HBO, у нас по Българската национална телевизия. Предстоят през следващия месец националните премиери в Германия, Гърция, Франция и Испания. Това, което винаги ми е правело впечатление, когато представям филм извън страната, е интересът към автентичните истории. Публиката не търси подражателско кино. Не ѝ се гледат неща, които вече е виждала, в стилистика, която ѝ е позната.

Има и още нещо – митът за нашата "българска уникалност" отдавна се разпада. Почти винаги, когато покажем български филм в чужбина, реакцията е: „Да, и при нас е така. Преживяваме същото." Това според мен е ключът – колкото по-автентичен си, толкова по-интересен си за света. И толкова по-добре те разбират.

В последните си игрални филми хващате едно наблюдение на съвременността, на процесите, които движат в момента обществото. Трудно или лесно е да се анализира съвремието, да му се постави диагноза?

От една страна, е лесно – живеем на място, където сюжети за филми дебнат зад всеки ъгъл. Но от друга – не искам просто да поставя диагноза и всичко да приключи. Киното не е медицински доклад. То разказва истории, не поставя диагнози. Най-важното е историята и персонажите да вълнуват, да държат вниманието на публиката. Без това всичко останало не се получава. Когато разполагаш със силен сюжет и актьори, на които вярваш, работата става по-лесна и по-смислена. Вместо да сочим с пръст, по-добре е да подтикнем зрителя към размисъл – когато излезе от салона, мисълта му да се връща към видяното, да си задава въпроси. И най-вече – да стигне до най-важния: „Каква е моята роля в това, което се случва около мен?" Какво мога да направя, чрез най-обикновените неща, които върша всекидневно, за да направя това място малко по-добро, малко по-справедливо. Нямам предвид героизъм от типа на свети Георги, който побеждава змея. Най-важните подвизи са във всекидневните усилия. Именно те създават нещо, което в крайна сметка наричаме ценности.

Във филма нищите някои от тези ценности – една, от които е доверието. Как може да общуваме помежду си, да разчитаме един на друг и колко лесно може да се подведем. Разглеждате отношението в семейството, между близки, колеги, приятели. И ако преди темите във филмите ви са ситуирани предимно на наша територия, то с Made in EU отправяте критика и към Европа – онази, за която ние през 90-те години всички сме харесвали и към която сме се стремили.

Точно, защото обичаме тази Европа – и защото бяхме искрено горди и щастливи на 1 януари 2007 г. – има смисъл да казваме какво не е такова, каквото мечтаем да бъде. Защото, каквото и да си говорим, има неща, които просто не са наред – и това е нормално. Няма нищо лошо в това да кажеш: „Това не е окей. Това трябва да се промени."

Истината е, че има много неща, от които никой не е истински щастлив. Давам един банален, но показателен пример: често се гордеем, че правим кабели за BMW – но не правим самите BMW. Имаме икономика с ниска добавена стойност – и това води със себе си ниски заплати и по-нисък стандарт на живот. А икономика "втора ръка" произвежда и усещане за общество "втора ръка". Това не е въпрос на мрънкане, а на реалност, която трябва да бъде променена.

Друг голям проблем е концентрираността – София не е България. Това е тема, която много ме вълнува. Лесно е да си стоим в балона между улиците Шишман и Шипка и да не излизаме оттам. Само че извън този балон нещата изглеждат съвсем различно. Щем не щем – живеем заедно. И това разделение трябва да се осмисли. Разделения има навсякъде – между новите и старите членки на ЕС, между Севера и Юга, между управляващи и управлявани. И най-страшното – между хората.

Само погледнете избирателната активност в България: на последните избори гласуваха едва 35%. Това означава, че 65% от хората са предпочели да не изразят гласа си. Да не се включат. Да си останат вкъщи – или, както обичаме да казваме, да отидат „за гъби". Това е стряскащо. Всичко това не е просто статистика – то е симптом. Симптом за нарастваща тревожност, несигурност и усещане за безсилие. За едно общество от все по-самотни и атомизирани хора, които все по-често бягат в дигиталния свят, защото реалният изглежда прекалено труден, прекалено хаотичен. И всичко това – това е един голям процес, който не можем да игнорираме. Време е не само да го назовем, но и да се запитаме: Какво можем да направим?

Как вие стигнахте до този сюжет със сценариста Симеон Венциславов?

Основният двигател на този сюжет беше 2019 година, когато се запознах с кампанията Clean Clothes. Ако днес потърсите „България" в контекста на тази кампания, ще откриете мащабно проучване за това какво се крие зад етикетите на дрехите, ушити в малките шивашки цехове в страната.

Това, което прочетох и чух тогава – включително записи от интервюта с шивачки – беше изключително шокиращо за мен. Става дума за трудова експлоатация, която, според самите автори на изследването, е съпоставима с условията, за които сме свикнали да чуваме в страни като Бангладеш или Индия – т.нар. „трети свят". За мен беше обидно и болезнено да осъзная, че подобни неща се случват именно тук – в България, страна членка на Европейския съюз, моята собствена страна, която обичам. Така започна всичко. Оттам нататък, в продължение на няколко години, развивахме сценария. Той стана част от важни европейски програми по кинодраматургия, където работихме с отлични сценарни консултанти. Именно тази основа ни помогна да изградим целия драматургичен скелет на филма.

Подобно на "Уроците на Блага" и в този филм разказвате историята през перипетиите на женски образ - този на Гергана Плетньова. Лесно ли е да разбирате този вътрешен свят?

Изборът на женски образ беше естествен. Нямахме много варианти, защото в България шивачките са жени в над 99% от случаите. Все пак включихме и един мъжки персонаж – героя, изигран от Ованес Торосян. Но когато става дума за работа с актьор, полът няма голямо значение. Важното е едно – професионализмът. Добрият актьор мечтае да работи дълго върху ролята си, да стане съавтор на образа. Мечтае да извърви този път още преди да започнат снимките – както сподели и Гергана. Когато това се случи, самият снимачен процес става по-лесен, по-приятен и най-важното – работи.

Казахте, че не давате диагнози, но през образа на героя на Ивайло Христов - лекаря поставяте като че ли точно такива с думите му: "Всичко, което ни разправяха за комунизма, се оказа пълна лъжа, но това, което ни разправяха за капитализма, си излезе истина", както и, че България е "периферия на периферията".

Всъщност изразът „периферия на периферията" не е наша измислица. Той фигурира в редица европейски доклади, в които се посочва, че в рамките на ЕС се оформя зона, където основно се произвеждат стоки с ниска добавена стойност. Абсурдът е в това, че например в шивашки цехове в Родопите видяхме как жени шият дрехи за световни луксозни брандове. После същите тези дрехи се появяват в каталозите, където един костюм е по 1600 евро. А жените, които ги шият, получават унизително ниски заплати. Произведени тук, брандирани там – но на цена, която няма нищо общо с труда, вложен в тях. Това е и парадоксът, че световната марка се „ражда" в едно малко българско цехче, но печалбата ѝ отива другаде. В този смисъл – няма по-голям сценарист от самия живот. Всичко, което показваме във филма, е видяно, чуто и преживяно. Ние просто го превеждаме на езика на киното.

Що се отнася до "диагнозата на лекаря", аз винаги се връщам към онези принципи, в които се кълняхме в началото на 90-те години. Тогава, излизайки от комунизма, вярвахме силно в едно – в свободата на словото и в уважението към различното мнение. Често се цитира една фраза, която приписвахме на Волтер – макар че, както по-късно се оказа, тя всъщност май е написана от негов биограф: „Не съм съгласен с това, което казваш, но бих дал живота си, за да защитя правото ти да го кажеш." За нас това беше нещо свято.

Днес обаче – особено в епохата на социалните мрежи и на все по-голямо обществено разделение – се стига до нещо тревожно: човек с различно мнение бива автоматично обявяван за враг, за "друг", за нечовек. Заливат го с етикети, обиди, отхвърляне. А това за мен е страшно. Защото в основата си означава едно – загуба на уважението към човешкото същество. Към човека с всичките му различия, слабости и гледни точки. А без това уважение, обществото ни започва да се руши отвътре.

Правите социално кино – но доколко то успява да влияе на общественото мнение? И дава ли наистина храна за размисъл, или остава просто естетизирана визия на по-тъмната страна на живота?

Да казваш истината не трябва да зависи от това дали тя е "тъмна" или "светла". Наблюдавам живота около себе си и просто не мога да се пречупя да правя филми "само за забавление". Би ми се сторило неестествено. Не е моето. Най-важното е да правиш кино за неща, които истински те вълнуват – за несправедливостите, които виждаш, за болките и конфликтите на обществото, в което живееш. Това е и един от начините да изразиш любовта си към него. Понякога критиката е най-дълбоката форма на загриженост.

Аз вярвам, че има смисъл. Защото ми пука – и за България, и за Европейския съюз. И двете са ми скъпи. Прекрасната идея за ЕС като територия на равноправие, солидарност и мир – това за мен не е просто лозунг, а ценност. И именно защото вярвам в тази идея, си позволявам да се надявам, че тя може да бъде развита, задълбочена и подобрена.

.