Истории с талибани, люта храна и цветя - от Афганистан до Пакистан със Здравко и Ангел

Здравко Григоров и Ангел Хаджийски делят годината на филмови фестивали и пътешествия. Превеждат филми за повечето фестивали у нас  и измежду тях си имат месеци, в които си правят своето „бягство" от работата. Дестинациите, които избират винаги са интригуващи. Последно се завъращ от две малко по-особени: Афганистан и Пакистан. Към тях непланувано добавят и Таджикистан, след като пет пъти отложагат полета им до Кабул.

"Оказа се, че талибаните са спрели интернета в страната и летището в Кабул не функционира", отбелязва Здравко и решават, че като не може по лесния начин да влязат в страната, няма да се отказват, а ще го направят по друдния. Летят до Душанбе, където остават три дни – много им харесва в Таджикистан. И оттам се уговарят с един местен, който ги кара до границата с Афганистан.

Имате и една карта у дома, която е почти запълнена, а на нея сте закачили със знаменца местата, на които сте били.

Картата на света, която виси на стената ни е надупчена със 144 пинчета. Толкова са страните, които сме посетили до момента. Има още доста, които чакат да бъдат „опозорени", както се шегуваме с хората, които членуват в групата ни „Да оПОЗОРим света".

Разкажете най-вече за последното ви пътуване

Бяхме в Афганистан и Пакистан. Имахме много перипетии с влизането в Афганистан. Оказа се, че визите ни са Air only, а пък ние се изтипосахме на сухопътната граница между Таджикистан и Афганистан. Въодушевени от приятелската атмосфера от таджикска страна, където се шегувахме с граничарите, които се учудиха и се зарадваха, че говорим руски, пристъпихме към намръщените военни откъм Афганистан. Те ни поогледаха, взеха ни паспортите и след малко се върнаха и с google преводача ни написаха, че не може да влезем, защото трябва да кацнем на летището в Кабул. Колкото и да обяснявахме, че летището е затворено, това изобщо не ги вълнуваше.

Обаче ние не се отказахме и поогледахме едни местни от другата страна на желязната порта и подвикнахме „Мустафа!". Така се казваше водачът ни, който трябваше да ни вземе от пункта. След малко дойде негов колега, който говореше английски и обясни, че Мустафа е до граничния град, за да се опита да уреди влизането ни. Прибраха ни в една стая, в която имаше само килим и седяхме към час, докато Мустафа се появи. Беше „подарил" разни неща и беше успял да вземе разрешително да влезем в страната. След тази спънка, всичко останало беше много интересно с положителен знак.

На хората им е много трудно, след като талибаните идват на власт през 2021 г. Почти не виждаш жени по улиците, забранено им е да учат след шести клас. Но както разбрахме много момичета продължават да учат онлайн. Хората, с които се срещахме бяха много открити с нас и всички признаваха, че са против управлението на талибаните, но няма как да се противопоставят.

Попътувахме доста из страната, посетихме Мазар-и Шариф, Кабул, Херат, Балх, Газни, Бамян... През цялото време бяхме облечени с традиционните им дрехи, защото така си спестявахме непрекъснатите проверки. Когато влязохме в страната, от границата до Мазар-и Шариф, ни спряха три пъти, защото си бяхме с т.нар. „европейски дрехи". Вечерта отидохме на шивач и ни ушиха местни облекла. И откакто ги облякохме, нито веднъж не ни провериха.

След Афганистан отидохме в Пакистан. Там основно пътувахме из долината Хунза. Есента в планината беше много красива. Качихме се и до Хунджераб, най-високия граничен пункт в света – границата между Пакистан и Китай, който се намира на 4700 м. Целият регион е много интересен, от каракорумската магистрала до хората, които живеят в района.

 Как решавате коя страна да посетите – предварителен план или понякога се оставяте на интуицията, на импровизацията?

Всичко зависи от дестинацията, много често импровизираме, но понякога имаме план, който спазваме. В Афганистан, например, ако си без водач, възможностите ти са силно ограничени. Там си имахме план, въз основа на който имахме издадени разрешителни, за да посетим места, до които ако си сам, няма да бъдеш допуснат. Спрямо ситуацията преценяваме как да действаме.

Кое е най-интересното по време на пътуване – срещата с нови хора, различните места и култури, всичко накуп?

Хубаво е като пътуваш из дадена страна да забравиш за навиците, които си изградил в ежедневието си у нас. Гледай местните и прави като тях, не търси това, което няма, а се радвай на това, което е пред теб. Така много по-малко ще се разочароваш.

Ние сме много отворени към нови неща. Винаги пробваме местната храна, това ни е много важно. И то не в някакви лъскави ресторанти, излизаме на улицата и отиваме там, където има хора. Признаваме, че имаме железни стомаси и не помня да сме имали хранителни проблеми. Храната най-лесно свързва и хората. Понякога местните ти се смеят като видят как се бориш с ултра лютото ястие пред теб или с гадостите, които плуват в купата ти, но важното е, че ти си сред тях и лесно може да намерите общ език.

Има ли страна, която не ви е интересна?

Няма такава държава. Във всяка една държава си намираме нещо, което да ни остане. Ние не сме от тези пътешественици, които само стъпват някъде и бързат да си ходят. Съвсем осъзнато сме посетили всяка от тези 144 държави и сме запечатали нещо незабравимо, което се е случило на териториите им.

Имаше ли и място, за което предварителните ви представи изобщо не са отговаряли на това, което сте преживели?

Последното такова място беше столицата на Таджикистан – Душанбе. Изобщо не бяхме подготвени за цветната феерия из града, навсякъде имаше чудесно поддържани градини и паркове, цветята бяха навсякъде, фонтани, светлини... Градът е много чист, с добре оформени пространства, където местните се срещат.
В повечето случаи не тръгваме с големи очаквания към дадено място и това ни помага почти винаги да сме приятно изненадани.

Да поговорим и преди появата на следващото издание на Менар за презентацията ви за Афганистан – кога ще се състои, какво включва?

На 20 декември от 19:00 часа в Дома на киното, ще си припомним за нашите преживявания в Афганистан, а след това ще гледаме и филма „Живот сред талибани". Между другото в Афганистан киното е забранено и всички киносалони са затворени. Ще покажем на зрителите снимки от фасадата на кино „Ариана", която е запазена, но салонът е затворен от 2021 г., след като талибаните ограничават всякакви забавления в страната. Ще разкажем за хората, с които се запознахме, ще покажем снимки от местата, които видяхме и ще споделим интересни истории от преживяното там.

 Има ли нещо, което ви разби представите или ви накара да погледнете страната по напълно нов начин?

Като чуеш Афганистан и обикновено нямаш добри асоциации със страната. Мисля, че благодарение на гостоприемството на хората, не само ние, но и последователите ни, вече имат съвсем друга представа за местните. Защото ние свързваме страната предимно с талибаните, а пък повечето от местните нямат нищо общо с тях. Напротив, те също не харесват талибаните, но няма как да се борят с този режим, който им е наложен насилствено.

Как изобщо се организира подобно пътуване, не е ли рисковано, трудно?
За повечето хора е рисковано. Затова и почти няма туристи в страната. Ние леко се колебаехме преди да заминем, но след като взехме визите, решихме, че щом имаме визи, ще действаме. В София е едно от малкото посолства на Афганистан, които функционират в Европа. За да получиш виза трябва да изпратиш предварителен план къде ще пътуваш из страната и къде ще отседнеш. Ние се свързахме с едни местни младежи, които имат агенция и те ни помогнаха с документацията. Ако някой се интересува, може да се свърже с нас за контакти. Докато бяхме в Афганистан постоянно публикувахме снимки от пътуването и хората видяха, че има много какво да се види в страната. Появиха се и доста кандидати, които да вървят по стъпките ни.

Не може да няма абсурдни ситуации, които несъмнено са ви срещали по всички тези пътища.

Абсурдните ситуации обикновено се случват в Африка. Ще спомена само, че влязохме в Сиера Леоне с изтекла виза и никой не забеляза. Когато кандидатствахме за визи, първия път сбъркаха дата, на която трябваше да влезем в страната. След като им посочихме грешката ни върнаха визите с поправена дата, но със сбъркан месец. Отрязаха ни, че повече няма да се занимават с нас. Влязохме сухопътно от Гвинея в Сиера Леоне. На границата всичко се пишеше на ръка, нямаха компютри. И ни зададоха куп излишни въпроси, но така и не забелязаха, че визата ни е изтекла.

А любопитни хора?

Хората навсякъде са любопитни. Помня колко ни се радваха из Централна Азия, защото говорехме руски. И те разпитваха, разпитваха... Разни възрастни дами ни питаха за Лили Иванова и Невена Коканова, спомняха си колко близки са им били българите някога, а пък сега нищо не знаели за тях. В Африка например, повечето хора не знаят нищо за България. Но не и в Бенин, където има площад „България", а насред площада се издига бутафорен паметник на Георги Димитров, останал от времето, когато двете дръжави са били побратимени. Та като отидохме на този площад, хората любитно ни гледаха какво правим там и защо се снимаме.

Срещате ли по света хора, които по-късно стават част от вашата мрежа за МЕНАР или другите ви проекти, като Кино за Пътешественици, например?

Процесът е двустранен. Срещали сме хора, чиито филми след това се показвали на някой от нашите фестивали. По-често обаче филмите, които селектираме ни служат за отправна точка към дадена дестинация. Няколко пъти сме пътували и със зрители, които в последствие са ни станали приятели и сме решили да пътуваме заедно. Много се радваме, че и МЕНАР, и Кино за пътешественици, са не просто филмови фестивали, а събития, от които тръгват много нови приятелства.