визитка
Име: Кришна Пандит Бханджи
Дата на раждане: 31 декември 1943 г.
Място на раждане: Снейнтън, Англия, Великобритания
Професия: Актьор
Господин Кингсли, какво означава да си „сър“ за Вас?
Това е прегръдка от Англия. Когато съм в Ню Йорк или Калифорния, околните ще се приближават до мен, ще се усмихнат, ще ми стиснат ръката и ще кажат: „Обичам работата ти“ и това е наистина приятно.
В Англия просто те гледат тихо – много различно. Въпреки това тази привидна пълна липса на ентусиазъм за това, което правиш, изведнъж се балансира от титлата сър. Изведнъж министър-председателят и кралицата казват: „О, знаем, че сте тук“. Това е прекрасен баланс, красива прегръдка от Англия.
Колегите и агентите ви наричат „сър Бен“. Искате ли хората да Ви наричат така?
Стана един вид прякор. Това е като Бенджи. Мисля, че е забавно.
Все още ли е забавно да си пред камерата?
Да, защото моментът между „начало“ и „край“ на снимачна площадка е, парадоксално, едно от най-личните места в света. В това уединение между мен и камерата няма никаква преценка. Единственото учудване идва след това, когато съм в киносалона и гледам свой филм и си мисля: „Това не съм аз“, но го направих.
Бихте ли казали, че актьорството е по-скоро въпрос на инстинкт и талант, отколкото на нещо, което може да научите?
Мисля, че може да се научиш да казваш нещо с един жест вместо с девет. Веднъж казах на един режисьор: „При първи дубъл ти давам нещо, при втори, ако наистина си върша работата, ти давам по-малко, при трето дори по-малко, отколкото при втори Нямам предвид по отношение на щедростта, имам предвид по отношение на бъркотията като актьор. Обзалагам се с вас, че третият дубъл е най-добрият, защото цялата енергия отива във въртене наоколо, но ако може да се осмелите да бъдете неподвижни – което е доста трудно – може да бъдете по-фокусирани. Мисля, че може да се научите на неподвижност като при някои художници и композитори – и аз не бих се издигнал до това ниво – но понякога мисля, че актьорите стават художници за няколко секунди. Художникът прави картина с един щрих, което е брилянтно, но ако добави нещо, се губи изяществото. Или една нота в симфония, тя е просто удивителна, но ако имате повече ноти до нея, тя се губи.
Когато правите три или понякога повече дубъла, как се примирявате, че все пак режисьорът решава в крайна сметка?
Това, което правя, е да се опитвам и да поема отговорност за дублите, които им предлагам. Мисля, че актьорът трябва да научи, че въпреки че изборът се прави в стаята за монтаж, той се прави с това какъв обектив се използва, ако сте абсолютно в характера и верни на този герой във всеки дубъл, каквото и да правят в стаята за монтаж, вашият занаят ще бъде там.
Така че задачата между „начало“ и „край“ е да бъдем напълно и лично в едно с този характер и да го предоставим. Това, към което съм алергичен, е режисьор, който казва: „Направи го заради мен“ или „Може ли да ми дадеш“ или „Още един дубъл, където просто да направиш малко по-…“
Какво отговаряте в тези случаи?
Казвам „Разбира се“ и правя точно същото, каквото съм правил допреди малко. В повечето случаи режисьорът казва: „Това исках, благодаря!“
Имате ли чувството, че като цяло в театъра и във филмите има твърде много „актьорство“?
Знам само, че камерата не обича да действа. Камерата харесва поведението. Добре е да играеш на сцената, иначе никой не може да те чуе или види, но камерата не обича много да играеш. Ще го види, така че трябва да сте добре мотивирани. Това, което излиза, излиза пред камерата, защото си мотивиран. Трябва да разберете поредицата от жестове, маниери, гласове – желанията и мечтите, които правят вашия характер. Трябва да сте много съзнателни.
Том Стопард (британски драматург, режисьор, киносценарист и критик-бел.ред.) казва, че актьорите са противоположността на хората. Колко от това е вярно? Когато играете различни роли, как запазвате центъра на тежестта си?
Това е борба. Има закон на физиката, наречен "точката на еластичност". Очевидно ако разтегнете нещо, то ще се свие обратно в първоначалната си форма. Но ако го разтегнете отвъд неговата точка на еластичност и го пуснете, то няма да се свие обратно в първоначалната си форма, тъй като е нарушена. Така че трябва да остана в рамките на своите граници на еластичност, в противен случай това може да ме подлуди.
Има ли предупредителни знаци?
Да. Може би изтощение без особена причина. Имам предупредителни знаци и се отдръпвам. Обикновено това означава, че правя твърде много неща. Не съм икономичен. Ако стана икономичен и просто се придържам към същността на историята и героя, тогава не се натягам твърде много. Но това е риск.
Брандо показа, че може да дадеш най-доброто си представяне в екстремни ситуации.
Да. Аз също. Когато почти прещракам. Това е като настройка на цигулка. Искате тази нота от струна, така че я настройвате, докато почти не се счупи – но тогава получавате желания тон. Опасно е, но е и възвишено.
Има ли нещо в артистичния ви живот, за което съжалявате?
Не. Защото животът сега е хубав, красив е. Мисля, че трябва да се изправим пред факта, че всичко в миналото ни доведе до това, че седя тук с Вас сега. И ако съжалявах за нещо, това би било да съжалявам за пътуването, което ме доведе до тази маса. Не съжалявам за това пътуване, защото съм толкова щастлив, че съм тук сега. Обичам сега, това е всичко, което имаме.
Може ли сега да бъде всичко?
Е, вчера, например, когато се разхождах из двора си, видях колко яйца е снесла кокошката ми и си сготвих вечеря – беше хубаво. Имам само едно пиле, но ми е отдадено.
Какво Ви накара да си вземете пиле?
Харесвам звука, който издават кокошките. Имам доста земя у дома в провинцията на Оксфордшир и щеше да е разхищение да нямам животинка. Моята кокошка е много сладко малко животно. Тя е наистина мила, доста развита личност. Вълнува се много, когато се приближа до нея, започва да тича нагоре-надолу.
Пратете й много поздрави.
Благодаря! Ще я поздравя. (смее се)
Източник: The Talks
Коментари (0)
Вашият коментар